Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Шай Каули бе шеф на моята тайна квартира (център). „Старите пушки“, които бяха с мене, се казваха Цви Г., психологът, Арик Ф., Авигдор А., аверът ми и още един на име Ами, натегач полиглот, който при всичките си ужасни недостатъци бе и заклет непушач, и то сред хора, за които пушенето бе станало свещен ритуал.
Ами беше ерген от Хайфа и имаше физиономията на кинозвезда, но непрекъснато се страхуваше, че някой ще го бие и ще съсипе прекрасното му лице. Така и не разбрах как изобщо са го допуснали след основния тест.
Петимата пристигнахме в 9 часа сутринта с куфарите си и с по 300 долара в джобовете, доста крупна сума, като се вземе предвид, че по онова време такива като нас не получаваха повече от 500 долара на месец.
Не позволихме на Ами да участва в разговора ни, защото и без това едва го траехме. Обсъждахме какво ще правим, когато дойде полицията, как най-лесно се понася болката, само и само да изтормозим Ами още повече. И това ни носеше удоволствие — същински копелета.
Щом се почука на вратата, Ами подскочи, без да може да скрие тревогата си. Беше Каули, който ни носеше някакви пликове. Ами изврещя срещу него:
— Писна ми всичко това! Каули му каза да се върне в Академията и да се види с Аралех Шерф, директора.
По-късно Ами отиде в групата на улица „Дизенгоф“, но една нощ, когато полицията разбила вратата на апартамента, той се събудил и заявил:
— Е, стига ми толкова! — и просто си излязъл, за да не се върне никога вече.
Станахме дузина.
В пликовете на Каули намерихме нашите задачи. Аз трябваше да се свържа с човек на име Майк Харари, тогава това име нищо не ми говореше. Трябваше да събера и информация за някакъв, когото приятелите му наричали „Мики“ — бивш пилот доброволец от войната за независимост в края на 40-те.
Каули ни каза, че трябва да си помагаме един на друг при изпълнението на задачите си. Това включваше съставянето на план за действие и схема за подсигуряване на апартамента. Всеки получи някакви документи — отново бях „Симон“, — даде ни също формуляри за доклади.
Най-напред трябваше да намерим скривалище за документите си, после да измислим обяснение защо всички се намираме едновременно в апартамента в случай, че полицията ни арестува. Най-добрият начин бе да се измисли „верижна причина“. Щях да обясня, че съм от Холон и съм дошъл в Тел Авив, където съм срещнал Джек, собственика на апартамента, в някое кафене.
— Джек ми рече, че мога да се настаня, защото заминавал в чужбина за два месеца — казвам аз. — После се видях с Арик в един ресторант. Познаваме се с него още от армията в Хайфа, така че и той дойде с мен.
Авигдор пък е стар приятел на Арик с тяхна си версия и т.н. Поне звучеше убедително. Колкото за Каули, казахме му сам да си измисли прикритие.
Документите скрихме в масата във всекидневната, чийто дървен плот бе покрит със стъкло. Поставихме втори, „фалшив“ плот. Достатъчно бе само да вдигнеш стъклото и да махнеш плота — лесно достъпно, а същевременно малцина биха се сетили да търсят на такова място.
Измислихме също и тайно почукване на входната врата: два пъти, после веднъж, два пъти и пак веднъж — така другите щяха да знаят, че е един от „своите“. Всеки път, преди да се приберем в апартамента, щяхме да се обаждаме с кодирано съобщение. А ако вкъщи няма никой, тогава на балкона се окача жълта кърпа.
Бяхме в страхотно настроение. Сякаш ходехме по въздуха. Вършехме истинска работа, пък било то и само като тренировка.
Още на същия ден, преди Каули да си тръгне, бяхме изготвили плановете си как да се срещнем с нашите хора и да получим от тях нужната ни информация. Тъй като знаехме адресите им, първата стъпка бе да наблюдаваме. И така Авигдор отиде пред дома на Харари вместо мен, а аз се отправих към местоработата на човека на Арик, който бе собственик на компанията „Вукис Тойс“.
Всичко, което знаех за Харари, бе името и адресът му. Нямаше го в телефонния указател. Обаче в библиотеката открих Харари в каталога „Кой кой е в Израел“. Но пишеше малко за него, само че е президент на застрахователната компания „Мигдал“, една от най-големите в страната. Централата и се намираше близо до района „Хакирия“. Там са съсредоточени и повечето правителствени учреждения. В каталога бе отбелязано, че съпругата на Харари работи като библиотекарка в университета на Тел Авив.
Реших да подам документи за работа в компанията „Мигдал“. Изпратиха ме в техния отдел „Кадри“, където се наредих на опашката. На едно от бюрата работеше човек на моя възраст, към когото колегите му се обръщаха с „Яков“.