Любовният сезон на търтеите
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовният сезон на търтеите». Краткое содержание книги:
Мисля, че Мадлин щеше да продължи да недоволства, но вместо това тя неочаквано нададе някакъв крясък и съученичката попита: „Сега пък какво има?“
— Снимката ми!
— Какво снимката ти?
— Къде е?
— На масичката.
— Няма я. Изчезнала е.
— Сигурно Джейн й е видяла сметката. Не пропуска да потроши всичко, което не е от стомана, и не виждам защо трябва да прави изключение за снимката ти. Най-добре да я попиташ.
— И ще го направя — отсече Мадлин и чух как изфуча от стаята.
Минаха няколко минути, през които аз дишах прах, а щангистката четеше във вестника допълнителни подробности за правилото „крак пред вратичка“. Изведнъж я чух да казва: „Стой мирно“, очевидно на бялото рошаво куче, защото малко след това продължи: „Добре де, изчезвай, щом искаш“ и последва тътен. Не някакъв тъп, застрашителен тътен, а точно тътенът, предизвикан от бяло рошаво куче, което се приземява на килим от диван със средна височина. А почти веднага последва звук на душене по посока на местонахождението ми и със силен уплах в и без това наплашената си душа осъзнах, че животното е надушило характерната Устърова миризма и е в процес на проследяването й до източника.
Тъй се и оказа. Огледах се и внезапно забелязах носа му на около петнайсет сантиметра от моя, а изражението му беше на куче, което не може да повярва на очите си. Със смаяно „Олеле!“ на уста, то даде заден ход към центъра на стаята и се зае да лае.
— Какво ти става, глупчо? — попита съученичката, след което настъпи мълчание. Искам да кажа от нейна страна. Бялото рошаво куче продължаваше да се дере.
Отново влезе Мадлин Басет.
— Джейн твърди… — започна тя, но спря с пронизителен писък. — Хилда! О, Хилда, какво правиш с пистолета?
Здравенячката успокои страховете й, но моите запазиха статуквото си.
— Не се стряскай, няма да се застрелям. Въпреки че идеята е примамлива. Зад дивана се крие някой.
— Хилда!
— От доста време се чудя откъде е това странно сумтене. Пърси го откри. Браво, Пърси. Хей ти, излизай.
Правилно прецених, че последните думи се отнасят до мен, и се показах иззад дивана, а Мадлин нададе още един от пронизителните си крясъци.
— Изтупан престъпник, макар и поизмърлян — отсъди мъжкараната, докато ме разглеждаше над дулото, насочено към сакото ми. — Предполагам, е някой от ония мошеници от Мейфеър, за които пишат напоследък. Гледай ти, снимката, която търсеше, е у него. Вероятно заедно със сума ти други неща. Най-напред ще го накараме да си обърне джобовете.
Мисълта, че в един от тези джобове се намира писмото на Гъси, ме накара да се сгърча и да изстена приглушено, а яката девойка ме предупреди, че ако смятам да повръщам, лично тя няма нищо против, но все пак предпочита да го правя отвън.
За щастие в този момент Мадлин Басет възвърна дар-словото си. Докато траеше гореописаният монолог, тя стоеше облегната на стената с ръка на сърцето и се правеше твърде сполучливо на котка със заседнала в гърлото рибя кост, та едва сега даде своя принос.
— Бърти! — изписка тя.
Съученичката изглеждаше озадачена.
— Бърти?
— Това е Бърти Устър.
— Прилежният писар? Че какви ги дири тук? И защо е задигнал снимката ти?
Гласът на Мадлин спадна до разтреперан шепот.
— Мисля, че знам.
— Значи си по-умна от мен. Тая работа ми изглежда твърде съмнителна.
— Ще ни оставиш ли за малко сами, Хилда? Искам да поговоря с Бърти… без свидетели.
— Дадено. Ще ида в трапезарията. Едва ли ще успея да преглътна и залък, но за всеки случай ще преброя сребърните лъжици.
Могъщото момиче излезе, придружено от бялото рошаво куче и ни остави, готови за разговор на четири очи, който с радост бих избегнал. Дори вече ми се струваше, че ако имах избор, бих предпочел разговор на четири очи с Благородната Дафни Уинкуърт.
17
Процедурата беше открита с едно от онези дълги лепкави мълчания, вдъхващи пренеприятното усещане, че сте се оставили да ви впримчат да играете иконома Бълстроуд в някой любителски театър и при излизането на сцената откривате, че паметта ви не съхранява и един ред от репликите. Тя се кокореше насреща ми, сякаш бях фотограф, готвещ се да натисне светкавицата и да й направи студиен портрет в сребристосиво. След доста време прецених, — че е назрял моментът някой от двама ни да отвори уста. Трудното в такива случаи е да дадеш начален тласък на разговора.
— Хубаво време — измънках аз, — та реших да се отбия.
Очите й се уголемиха, но тя не гъкна, тъй че продължих.