Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Обаче гласовете в телефонния кабел не са звукови вълни, а електрически сигнали. На Майк не му трябваше аудиото на водер-вокодера, за да общува по телефона. Звуковите вълни бяха нужни единствено на лунатика от другата страна на линията. Можехме да минем и без приказки в залата на приятелчето, разположена в Комплекса на Управата, затова имах намерение да ги махна и заедно с тях — опасността някой да забележи.
Първо побачках вкъщи, почти само с ръка номер три. Получи се миниатюрна кутийка, приютила двайсет водер-вокодерни схеми без аудиото. После се обадих на Майк и му нашепнах да се „разболее“ така, че да поздрави Надзирателя. Зачаках.
Този пиниз с „разболяването“ го бяхме правили и преди. Върнах се на работа, щом научихме, че съм чист. Бе срядата на същата седмица, когато Алварес вкара във файла „Зебра“ отчет за касапницата в зала „Стиляги“. Неговата версия изброяваше стотина човека (от около триста), включително Дребосъка Мкрум, Уайо, Проф, Фин Нилсен, но не и мен — явно куките ме бяха пропуснали. По-нататък разказваше как деветима полицаи, всеки от тях упълномощен от Надзирателя да охранява реда, били хладнокръвно застреляни. Споменаваха се също трима от нашите убити.
В допълнението седмица по-късно той заяви, че „широко известната подбудителка Уайоминг Нот от лунния Хонконг, чиято подстрекателска реч в понеделник, 13 май, предизвика безредиците, отнели живота на девет храбри служители, не е арестувана досега в Луна Сити и не се е върнала в постоянното си жилище. Така че вече я смятаме за загинала в масовите убийства, до които доведе собственото й поведение“. Това допълнение признаваше пропуснатото в предишния отчет — труповете липсваха и не бе ясен конкретният брой на убитите.
Но пък послесловът уточни две неща: Уайо не можеше да си отиде у дома, нито отново да стане блондинка.
Не бях белязан и се върнах към обичайните си занимания. Имах клиенти през седмицата, наглеждах машините и четящите устройства в библиотека „Карнеги“, прекарах доста време с Майк, който ме посвещаваше във файла „Зебра“ и другите специални програми — правех го в стая L на „Рафълз“, защото още нямах собствен телефон. През тази седмица компютърът ми досаждаше като нетърпеливо дете (каквото си беше) искаше да знае кога ще отида да взема нова порция шегички. Щом не успя да ме накара, пожела да ми ги каже по телефона.
Раздразних се и трябваше да си напомням, че за Майк анализирането на хумора бе също толкова важно, колкото освобождаването на Луната — а не бива да нарушаваме обещанията, дадени на едно дете.
Освен това ме засърбя да проверя дали мога да вляза в комплекса, без никой да ми сложи лапа на рамото. Разбирахме, че Проф е затънал и затуй спеше в „Рафълз“. Все пак те знаеха, че е бил на събранието, знаеха къде да го намерят през деня, но не направиха дори един опит да го гушнат на топло. Когато научихме, че са искали да арестуват Уайо, засърбя ме още повече. Чист ли бях? Или чакаха сгоден случай да ме приберат без много шум? Трябваше да се информирам.
Обадих се на Майк и му рекох да го заболи „коремчето“. Послуша ме, повикаха ме — никакви неприятности. Освен че си показах паспорта първо на стража в станцията, сетне на новия копой пред Комплекса, всичко си беше както винаги. Побъбрих си с Майк, взех хиляда вица (споразумяхме се на всеки три-четири дни да му съобщаваме мнението си за поредните сто), разреших му да оздравее и се върнах в Л-Сити, като само минах да представя сметка на главния инженер за работно време, пътни, амортизация на инструментите, материали, специални операции и за каквото още ми хрумна.
Оттогава се виждахме с Майк веднъж седмично. Беше безопасно, никога не отивах там, без те да ме викнат заради повреда, която била извън възможностите на техните хора. Аз пък редовно я „поправях“, понякога бързо, понякога след цял ден и множество тестове. Внимавах да оставям следи от инструменти по капаците, имах и разпечатки от направените тестове — те показваха кое не е било наред, как съм го анализирал, какво съм сторил. Подир всяко мое идване Майк винаги работеше безупречно, станах незаменим.
Затова, щом приготвих новата му водер-вокодерна приставка, без бавене го посъветвах да се „разболее“. Извикаха ме след трийсетина минути. Приятелчето бе съчинило нещо превъзходно, „болестта“ му се състоеше в дивашки колебания на условията в личната резиденция на Надзирателя. Първо я загряваше, после я охлаждаше в цикли по единайсет минути, а въздушното налягане променяше с по две стотни от атмосферата в секунда — достатъчно да нервира до ужас всекиго, а и може би да го заболят ушите.