Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Но Майк въобще нямаше да опре до самоубийство, нищо не би успяло да го упои, пък и не усещаше болка. Всичко, отнасящо се до нас, той съхраняваше в отделна памет с парола, програмирана само за нашите три гласа. И понеже плътта е слаба, добавихме сигнал, с който при издънка всеки можеше да спре достъпа на станалите двама. Според мен, дето съм най-печеният компютърджия на Луната, Майк не би успял да премахне блокиращия сигнал, щом веднъж бе заложен в него. А най-доброто от всичко беше, че никой не би попитал главния компютър за този файл, защото никой не знаеше за съществуването му, нито подозираше за ролята на приятелчето. Каква по-голяма безопасност от това?
Едничкият риск — на пробудената машина не й липсваха приумици. Майк все проявяваше непредвидими способности. Вероятно би му стигнал умът да заобиколи някак блокировката, ако бе пожелал.
Имах доверие на Майк. В този живот на Луната се налага да рискуваме, а при такъв залог аз бих хвърлил всичко.
Така че изградихме сигурността, като се облегнахме изцяло на компютъра и всеки от нас знаеше само онова, което трябваше да знае. Да вземем за пример дървото от хора и номера. Разполагах с нелегалните именца на своите люде от групата и на тримата, които ръководех пряко — нищо повече. Единствено от това имах нужда, Майк измисляше списъка с истинските имена, всяко свързано с нелегалното. Да речем, че членът на организацията Даниел (когото не можех да познавам, защото Д беше на две равнища надолу) привлича Фриц Шулц. Даниел съобщава нагоре въпросния факт, но не и името. Адам Селене се обажда на Даниел, определя за Шулц нелегалното прозвище Ембрук, после се свързва с Шулц чрез цифрите, получени от Даниел, дава му паролата и телефонен номер за спешни случаи, като този номер е различен за всеки.
Даже ръководителят на групата на Ембрук нямаше представа от неговия телефон за свръзка. Каквото не знаеш, не можеш да издадеш нито с наркотици, нито с мъчения, с нищо. Нито дори от безгрижие.
Е, сега да речем, че трябва да се чуя с тоя Ембрук. Не съм наясно кой е, може да живее в Хонконг или да държи магазинче в съседния коридор. Вместо да пускам съобщението надолу с надеждата да стигне до човечето, звънкам на Майк. Той веднага ме съединява през „Шерлок“, без да ми подава съответния номер.
Ами ако е необходимо да говоря с някой другар, който рисува карикатура, а ние се каним да я залепим във всяка пивница на Луната? Не го познавам. Но искам да приказвам с него, нещо се е случило.
Обаждам се на Майк (нали знае всичко) и отново се свързвам бързо. Онзи разбира, че положението е о’кей, защото връзката минава през Адам Селене. „Говори Борк! — той също не ме познава, обаче първата буква му подсказва, че съм от шефовете. — Трябва да променим това и това. Сигнализирай на ръководителя на твоята група, нека провери, ако желае, но ти действай.“
Дреболии: едни нямаха телефони, други бяха на линия само в определени часове, а с някои от отдалечените зайчарници въобще липсваше телефонна връзка. Както и да е, Майк знаеше всичко; останалите не знаеха нищо, което би застрашило някого освен хората, с които работехме лично.
Щом решихме, че компютърът ще говори с когото и да било в известни ситуации, наложи се той да има повече гласове. Трябваше да му придадем плът, да го направим триизмерен, да създадем Адам Селене — председателя на Временния комитет на Свободната Луна.
Нуждата на Майк от повечко гласове се коренеше във факта, че притежаваше само един водер-вокодер, докато мозъкът му бе способен да поддържа едновременно десетина разговора или сто (не знам точно колко) като гросмайстор, който играе срещу петдесет противници, но още по-добре.
Това щеше да стане слабо място с разрастването на организацията: обажданията на Адам Селене щяха да зачестят и можеха да се окажат решаващи, ако доживеехме да преминем към действия.
Освен да му дам повече гласове, исках да заглуша и онзи, който вече имаше. Някой от така наречените компютърджии би могъл да нахълта в машинната зала, докато говорехме по телефона с Майк. Дори тия слабоумници биха се учудили, ако заварят главната машина да бъбри уж сама със себе си.
Водер-вокодерът е много старо устройство. Човешкият глас представлява бръмчене и съскане, смесени по различен начин. Вокодерът ги анализира и превръща в такива структури, каквито компютър (или опитно око) спокойно разчита. Водерът е малка кутийка, която умее да бръмчи и съска и има управление за разни комбинации от тези съставки, които да съвпаднат със структурите. Човек може да „свири“ на водер и да създава изкуствен говор. Правилно програмиран компютър прави това тъй бързо, толкова леко и ясно, колкото говорите и вие.