Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Получи своите стражарски попълнения. Така и не открихме кой издаде заповедта за това нашествие. Чвора Морт никога не проявяваше склонност към подобни изхвърляния и през цялата си служба остана „невидимият цар“. Вероятно Алварес, който наскоро пое палката на главен копой, искаше да се издокара — може би от амбиция да стане Надзирател. Но най-правдоподобното обяснение бе, че отчетите на Морт за подривна дейност накараха шефовете от Управата на Земята да заповядат прочистване.
И първата нескопосана грешка повлече следващата. Вместо да подберат новите телохранители между каторжниците, пратиха елитна част за усмиряване — „Драгуните на мира“ от Федералните нации.
Бяха гадни и зли, не им се идваше тук, а скоро се сетиха, че временната полицейска задача се превръща в еднопосочен билет. Мразеха Луната и лунатиците, като смятаха, че ние сме причината за всичките им беди.
Щом Алварес ги получи, сложи денонощни постове на всяка станция от подземката между зайчарниците и въведе паспорти плюс паспортен контрол. Щеше да е незаконно, ако въобще имахме закони на Луната — на теория 95 процента от нас бяха свободни или по рождение, или поради изтекла присъда. В самите градове този процент беше още по-голям, защото неосвободените каторжници живееха в казармените зайчарници в Комплекса и идваха в града само два дни месечно, когато ползваха почивка. И това ставаше рядко, нямаха пари, но се случваше да видите как бродят наоколо с надеждата някой да ги почерпи.
Паспортната система обаче не беше незаконна, понеже разпоредбите на Надзирателя бяха единствените писани закони. Обявиха я във вестниците, дадоха ни седмица да си извадим документи и една сутрин в 8.00 системата влезе в действие. Някои лунатици почти не пътуваха, на други им се налагаше да се придвижват периодично, трети пък редовно идваха от външните зайчарници или дори сновяха между Луна Сити и Новилен. Добрите послушни момченца си подадоха молбите, внесоха си таксите, снимаха се и си получиха паспортите. Проф ме посъветва аз също да стана такова изпълнително момченце, та платих за тескерето и го сложих при пропуска за работа в Комплекса.
Ех, малцина бяха тия добри послушни момченца! Лунатиците не можеха да повярват. Паспорти ли? Някой да е чувал подобно нещо?
Онази сутрин на Южната станция имаше войник, ала в жълта дрешка на телохранител вместо униформа и му личеше, че мрази и службата, и нас. Не отивах никъде, облегнах се в едно ъгълче и зазяпах.
Обявиха капсулата на Новилен, повече от тридесет човечета се упътиха към изхода. Жълта дрешка поиска паспорта на първия. Лунатикът се заяде. Вторият ги изблъска, за да мине. Стражарят се обърна и кресна, но още трима-четирима си пробиха път край него. Той посегна към кобура на хълбока, някакъв тип го сграбчи за лакътя и оръжието гръмна — не беше лазер, ами пистолет с куршуми, шумна играчка.
Куршумът удари в пода и изсвири нанякъде. Сниших се. Имаше ранен — същият онзи копой. Когато първата вълна пътници налетя надолу по рампата, той лежеше възнак и не мърдаше.
Никой не му обърна внимание. Заобиколиха го или прекрачваха, освен една жена с бебе на ръце, която спря, го ритна старателно в лицето и продължи нататък. Може и да е бил вече мъртъв, но не изчаках да се уверя. Доколкото разбрах, тялото си лежало, докато дошла смяната.
На следващия ден там киснеше половин взвод. Капсулата за Новилен потегли празна.
Всичко си тръгна по реда. Който трябваше да пътува — оформи си паспорт, а твърдоглавците си останаха вкъщи. Постът при изхода за перона намаля на двама души: единият проверяваше гражданите, другият стоеше по-назад с готов за стрелба пистолет. Онзи, дето преглеждаше документите, не се престараваше и това беше добре, понеже повечето бяха самодейни и отначало доста грубичко изработени. Ала скоро откраднаха от оригиналната хартия и сега фалшификатите изглеждаха истински, колкото официалните, дори по-скъпи, но лунатиците предпочитаха паспортите на свободната инициатива.
Нашата организация не правеше фалшификати, само ги насърчавахме — и знаехме кой имаше от тях, а кой не, защото в архивите на Майк бяха и списъците с легално издадените. Това ни помагаше да отделим козите от овцете във файловете, които попълвахме лека-полека. Тях също съхранявахме при Майк, обаче в „Превземането на Бастилията“. Смятахме, че човек с фалшив паспорт е на половината път към нас. Пуснахме нареждане надолу по групите във все по-разрастващата се организация — да не приемат хора с истински паспорти. Щом вербовчикът не бе сигурен, просто питаше нагоре и получаваше отговор.