Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Грешка — той настоя сам да внесе захарта, като рече, че единайсет кила е тежест, твърде голяма за една дама… и разбрах, че всъщност иска да ме докопа насаме. Избегнах ръцете му, като гушнах Брайън младши — тактика, на която ме бе научила госпожа Олшлагер, когато Нанси беше мъничка. Най-сигурно е с малко и много подмокрено бебенце, но всяко дете, достатъчно дребно, за да го вдигнеш на ръце, би отклонило надяващия се мъжкар от пътя и би го охладило. О, откачен изнасилвач то надали ще спре, но повечето доставчици (водопроводчици, техници и т.н.) не са изнасилвачи — те са просто най-обикновени разгонени мъже, които, ако им предложиш, ще се възползват. Проблемът е просто да ги отхвърлиш твърдо, ала внимателно, без да им уронваш достойнството. Точно така става, като гушнеш дете.
Освен това се оказа, че цял долар за захар беше твърде много за домакинския ми бюджет и още по-зле — не разполагах с шкаф, който би могъл да побере толкова много захар, без да влизат мравки… Накрая похарчих още шейсет цента за сейф за захар, поради което седмица по-късно сервирах за вечеря пържен качамак, вместо банички с кайма.
Пържения качамак сервирах с тънки ивици бекон, а прясната салата от глухарчета ми помогна да попълня менюто.
Вечерята беше тъничка, но най-накрая поднесох засищащ десерт, който успях да стъкмя с онова, което имах подръка: ябълкови кнедли с гъст сос.
Брайън не ми каза нищо за качамака, но ме похвали за кнедлите. А на първо число следващия месец ми рече:
— Мо, по вестниците пишат, че цените на храната се покачвали, въпреки че фермерите вдигат аларма. Сигурен съм, че за да въртиш тази голяма къща, ти трябват повече пари — ако ще да е само за ток, газ и сапун. От колко още имаш нужда на месец?
— Сър, не искам повече пари. Все ще се оправим някак.
— Сигурен съм, но след месец настъпват жегите. Не ми се ще да плащаш на ледаджията по начина, по който го правят някои домакини. Хайде да вдигнем издръжката с пет долара.
— О, много са ми!
— Нека я вдигнем и да видим какво ще стане. Ако ти останат пари, задели ги. В края на годината ще ми купиш яхта.
— Да, сър. Какъв цвят да бъде?
— Изненадай ме.
Успях да добавя пенита, петачета и десетачета към тия „пари за семки“ през месеците, като никога не купувах на вересия дори и от бакалина — което ни дойде таман, тъй като Брайън подхвана самостоятелен бизнес доста по-рано, отколкото очакваше.
След две години работодателят му, господин Фоунс, го беше направил младши съдружник, а после, през 1904 г. — помощник-управител. Шест месеца след като се преместихме в чудесната ни нова къща, господин Фоунс реши да се оттегли и предложи на Брайън шанс да се откупи.
Това беше един от малкото пъти, когато съм виждала мъжа ми да се чуди. Обикновено вземаше решения бързо, с леденото спокойствие на комарджия от речен кораб; този път като че ли беше угрижен — сложи си на два пъти захар в кафето и накрая забрави да го изпие.
По някое време рече:
— Морийн, трябва да се посъветвам с тебе по делови въпрос.
— Но, Брайън, аз нищичко не разбирам от делови въпроси!
— Изслушай ме, мила. Не искам да те притеснявам с делови въпроси. Вероятно няма да има и нужда да го правя пак. Но това засяга тебе и нашите деца.
Разказа ми в най-големи подробности какво му е предложил господин Фоунс.
Замислих се сериозно, след това казах:
— Брайън, значи според тази уговорка трябва да плащаш всеки месец на господин Фоунс как го каза… „пълзяща сума“?
— Да. Ако бизнесът докара по-голяма печалба от средната през последните няколко години, делът му нараства.
— Да предположим, че докара по-малко. Делът му спада ли?
— Не и под цифрата на пълзящата сума.
— Дори и ако бизнесът е губещ?
— Дори и ако е губещ. Да, това е част от предложението.
— Брайни, ама той какво ти продава? Сключваш договор, за да го издържаш неопределено…
— Не, само дванайсет години. Толкова се очаква да изкара.
— И като умре — край? Хммм… Знае ли за пралеля ми Борджия?
— Не, ако умре, не идва краят, затова скрий някъде това пламъче в очите си. Ако умре, парите отиват при наследниците му.
— Добре де, дванайсет години. Издържаш го дванайсет години. А на тебе каква ти е далаверата?
— Ами… получавам бизнес, който върви. Архив, записки и най-вече доброто му име. Ще имам право да използвам името „Фоунс и Смит, консултанти по минно дело“ — и той млъкна.
— И какво още? — попитах аз.
— Мебелировката на канцеларията и наемния срок. Канцеларията си я виждала.
Да, бях я виждала. Далеч на запад, та чак на майната си, срещу „Интернешънъл харвестър“. През пролетното наводнение от 1903 г., Брайни ходеше на работа с лодка. Чудех се какво ли търси там минна компания — мини нямаше, само черна кал оттам, та чак до Китай. И тежката воня на складовете.