Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Но изненадите не се свършиха с това. В доклада пишеше, че знанията били организирани във филиала на „Джошокаку“ който се намира в принадлежащия на компанията „Кокубу джукогьо“ участък земя в село Шинономе в префектурата И. Курсистите изучавали законодателството, техниката на безопасността, съоръженията за регенерация, методите за боравене с ядреното гориво и с броячите на радиоактивността, действията в аварийна обстановка и т. н.
Отново „Джошокаку“! Потвърждава се предположението, че това е хотел или дом за приеми, принадлежащ за концерна „Кокубу“.
Село Шинономе се намираше на самия бряг на морето. Сега е ясно защо Кенсей Домото е избягнал да разговаря за „Джошокаку“, когато е поканил Кейко Накамура да пътешествуват заедно. Не е искал Кейко да знае, че там се обучават кадрите за новия завод.
Свърталището на дявола
Хирано реши да посети роднините на покойния притежател на документите Минору Мидзутани. Разбира се, той не се канеше да ги разпитва направо за доклада, макар че главната му цел беше тъкмо тая. Хирано трябваше да направи това дори само защото бе се заклел пред Комияма, когато той донесе копието от документите в редакцията, че ще запази името му в тайна. За самия Мидзутани знаеше, че е бил инженер в отдела за атомна енергетика към „Кокубу джукогьо“. и нищо повече.
По пътя Хирано си мислеше как да предразположи към себе си роднините на покойния и така пристигна неусетно до къщата на Мидзутани.
Това беше типова двуетажна къщичка в предградията, от ония, които се дават на изплащане на служещите във фирмата. Околните къщи бяха долепени плътно една до друга, без да остане нито педя свободна земя. Гъстотата на къщите беше невероятна. Притежателите на такива къщички ги придобиват, заемайки пари отвсякъде, където е възможно — от роднини и познати или като се заробят за много години със заеми от банките.
Този жилищен район ненапразно се наричаше „Горски“ — беше построен на мястото на изсечени дъбови и букови горички. Миниатюрните къщички бяха стълпени нагъсто върху изкуствени тераси. Чужденците ги наричаха презрително „зайчарници“, но и те не бяха достъпни за всекиго — само за среднозаможни семейства.
Дори „зайчарниците“ не бяха за кесията на Хирано и на хора като него, те можеха да наемат само стаи в евтини многоквартирни сгради. Със заплатата, която получаваше от „Сагами шимпо“, той навярно няма да притежава никога собствена къщичка, па дори и най-най-мъничката…
Когато натисна звънеца, Хирано още не беше измислил предлог за посещението си. Отвори му късо подстригана шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка с тъжно лице, навярно ученичка в колеж.
— Аз съм от „Сагами шимпо“. Искам да поговоря с майка ви — Хирано подаде визитната си картичка, като се опитваше да погледне какво има зад гърба на момичето.
— А по каква работа идвате? — В гласа на момичето се долавяше обичайната предпазливост пред непознат човек. Това, че Хирано е журналист, не я смути ни най-малко. Очевидно вестниците не бяха проявили интерес към смъртта на Мидзутани. Ако тук вече бяха идвали журналисти, реакцията на девойката щеше да е друга.
— Бяхме се уговорили с баща ви, че ще напише за нашия вестник статия за атомната енергия. Научих за нещастието, което ви е сполетяло, и просто не мога да намеря думи…
— Един момент. — Девойката влезе в къщата с визитната картичка в ръце. Скоро след това отвътре излезе жена, която навярно наближаваше четирийсетте. Тя разглеждаше внимателно визитната картичка на Хирано. Сигурно беше съпругата на Мидзутани. Тъмно-жълтият цвят на лицето й говореше, че още не е преживяла мъката си.
— За какво сте се уговорили с мъжа ми? — жената на Мидзутани погледна изпитателно Хирано.
— Как да ви кажа, напоследък нашите читатели проявяват голям интерес към въпросите на атомната енергетика и вашият съпруг, който работеше по тези проблеми, бе любезен да се съгласи да разкаже популярно за най-новите постижения в тази област — изтърси, без да му мисли много-много, Хирано.
— Но мъжът ми толкова неочаквано…
— О, да, да! Разбира се, ние знаем… Нашият вестник ви изразява своите най-искрени съболезнования. Но тъй като разчитахме на интервю с него, ние съобщихме предварително, че ще го поместим. Сега вече е късно да променяме темата и затова решихме да направим друго — да отпечатаме очерк за семейството на същия специалист по атомна енергетика, да посетим къщата му, та членовете на неговото семейство да разкажат лично на читателите за живота на онези, които развиват този важен отрасъл. Струва ни се, че по този начин ще почетем паметта на вашия съпруг, отдал целия си живот на такова благородно дело.