Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Уолфгар презрително изсумтя:
— Какво ли мога да науча за битките от някакъв си слабоват елф! Хората от моя народ израстват като истински бойци — той погледна Дризт с открита неприязън. — А не като слаби кучета, които не знаят да се бият!
Дризт спокойно погледна към Бруенор и мълчаливо поиска съгласието му да започне първия си урок. Джуджето се подсмихна и кимна — варваринът изобщо не знаеше с кого си има работа.
Двата ятагана светкавично изскочиха от ножниците си и предизвикаха варварина. Уолфгар инстинктивно вдигна бойния си чук и замахна.
Ала Дризт бе по-бърз. С тъпата страна на оръжията си той нанесе поредица бързи удари по лицето на противника. По бузите на варварина се стекоха тънки струйки кръв. Уолфгар още не бе успял да отвърне на ударите на елфа, когато Дризт замахна с ятагана си към крака му. Варваринът успя да избегне удара, ала рязкото движение, както елфът очакваше, наруши равновесието му и той залитна. Дризт спокойно прибра ятаганите в ножниците им, докато в същото време кракът му запрати Уолфгар на земята. В следващия миг младежът лежеше по лице в прахоляка, а магическият му чук бе изхвръкнал на няколко метра от него.
— Е, щом вече се разбирате — обади се Бруенор, опитвайки се да изглежда сериозен, за да пощади чувствата на младия варварин, — ще ви оставя.
Той въпросително погледна Дризт, за да се убеди, че елфът е съгласен.
— Дай ми няколко седмици — намигна му елфът и отвърна на усмивката му.
Бруенор се обърна към Уолфгар, който бе вдигнал Щитозъб и, застанал на едно коляно, слисано гледаше Дризт.
— Слушай какво ти казва, момче — даде му последен съвет джуджето, — иначе набързо ще те превърне в храна за лешоядите.
За първи път от почти пет години насам, Уолфгар погледна отвъд границите на Десетте града към Ледовития пролом, който се простираше пред него. През първия си ден заедно двамата с Дризт бяха прекосили долината на джуджетата, заобикаляйки източното било на Грамадата на Келвин. Тук, точно в подножието на северния й склон, се намираше недълбоката пещера, която елфът наричаше свой дом.
Вътре имаше само няколко кожи и две-три глинени гърнета — за удобства не можеше да става и дума. Ала оскъдната пещера бе достатъчно добра за скиталеца. Тя му осигуряваше уединението и спокойствието, които елфът предпочиташе пред обидите и заплахите на хората. За Уолфгар, чийто народ рядко прекарваше повече от една нощ на същото място, самата пещера бе истински разкош.
Когато над тундрата започна да се спуска здрач, Дризт, който спеше в най-тъмната част на пещерата, се размърда и се събуди. Уолфгар бе доволен, че още от първия им ден елфът му се доверяваше достатъчно, за да заспи съвсем спокойно, без да се притеснява, че през това време е напълно беззащитен. Това, заедно с начина, по който Дризт го бе победил сутринта, поразклати неприязънта, с която го бе посрещнал.
— Е, какво, ще започнем ли с уроците тази вечер? — попита го елфът.
— Ти си господарят — горчиво отвърна варваринът. — Аз съм просто роб.
— Не повече, отколкото аз! — отсече Дризт.
Уолфгар го погледна с любопитство.
— И двамата сме задължени на джуджето — обясни елфът. — Аз му дължа живота си — десетки пъти ме е спасявал от смърт. Затова и се съгласих да ти предам бойните си умения. А ти изпълняваш клетвата, която си му дал в замяна на живота си. Затова трябва да научиш нещата, които мога да ти покажа. Не съм господар на никого, нито някога искам да бъда.
Уолфгар се обърна към тундрата. Все още не смееше да се довери напълно на елфа, макар че не можеше да си представи какви задни мотиви би могъл да има Дризт, за да се опитва да се държи приятелски.
— Двамата заедно плащаме дълговете си към Бруенор — рече елфът.
Той много добре разбираше чувствата на младия мъж, който след толкова години отново виждаше родните си земи и му съчувстваше.
— Порадвай се на тази нощ, момче. Иди, където поискаш, почувствай отново полъха на вятъра върху лицето си. Ще започнем утре, когато се спусне нощта — и с тези думи Дризт се отдалечи, оставяйки младия варварин сам с мислите си.
Уолфгар не можеше да не оцени уважението, с което елфът се бе отнесъл към него.
През деня Дризт си почиваше в хладната тъма на пещерата, докато Уолфгар опознаваше новата местност и ловуваше.
Нощем те се биеха.
Дризт беше безмилостен боец и го удряше с тъпата страна на ятагана си всеки път, когато варваринът оставеше незащитено място. И понеже Уолфгар беше горд воин и превъзходството на елфа го дразнеше и гневеше, двубоите им често ставаха доста разгорещени. Това поставяше варварина в още по-неизгодно положение, защото гневът му прогонваше и малкото дисциплина, на която бе способен. А Дризт никога не пропускаше да се възползва от това и му нанасяше поредица бързи удари, които неизменно оставяха младежа проснат на земята.