Кристалният отломък

— Стига си чукал, момче — чу се грубоват глас зад него и Уолфгар се обърна.

Толкова бе погълнат от работата си, че не бе чул Бруенор да влиза. Неволна усмивка на облекчение се разля по лицето му, ала после, уплашен, че е показал слабост, отново нахлузи суровата маска, която носеше винаги.

Джуджето погледна високия, як варварин и русата брада, набола по светлото му лице и рече:

— Май вече не мога да те наричам момче.

— Можеш да ме наричаш, както поискаш — отвърна Уолфгар. — Аз съм ти роб.

— Необуздан си кат’ самата тундра — засмя се Бруенор. — Никога не си бил и никога няма да бъдеш роб. Било то на джудже или на човек.

Похвалата — така необичайна за джуджето — завари младия варварин неподготвен. Той се опита да каже нещо, но не намери думи.

— Никога не съм гледал на теб като на роб, момче — продължи Бруенор. — Служеше ми, за да изкупиш греховете на своя народ, а в замяна те научих на много неща. Остави сега чука настрани.

Джуджето спря за малко и погледна към изкусно изкованото парче желязо на наковалнята.

— Бива те с чука, пък и душата на камъка усещаш, ама не ти е мястото в пещера. Дойде време отново да почувстваш слънцето върху лицето си.

— Свобода? — прошепна Уолфгар.

— Избий си тая мисъл от главата! — сопна се Бруенор и като размаха дебелия си пръст пред лицето на младежа, изръмжа заплашително:

— Принадлежиш ми докат’ не отминат и последните дни на есента, недей го забравя.

Уолфгар прехапа устни, за да не се разсмее. Както винаги, чудатата смесица от състрадание и грубоватост, които джуджето показваше, го бе объркала. Тя обаче отдавна вече не го стряскаше. Четирите години, прекарани до Бруенор, го бяха научили да очаква и да не обръща внимание на внезапните му резки изблици.

— Довърши, каквото имаш за довършване — нареди му джуджето. — Утре сутринта ще те заведа при твоя учител. Дал си клетва и трябва да го слушаш така, като слушаш мен.

Уолфгар изкриви лице при мисълта, че трябва да служи на още някого, ала след като се бе заклел на Бруенор да му служи пет години, не можеше да си навлече позора да не изпълни клетвата си, затова кимна в знак на съгласие.

— Вече няма да те виждам много често — продължи джуджето, — затова искам да ми се закълнеш, че никога повече няма да вдигнеш оръжие срещу жителите на Десетте града.

Уолфгар се изпъна.

— Няма да го направя! — смело отвърна той. — Когато минат петте години и изпълня условията, за които се разбрахме, ще си тръгна оттук като свободен човек!

— Така е честно — съгласи се Бруенор, а упоритата гордост на варварина още повече засили уважението му към него.

Джуджето се вгледа в младия мъж и остана доволно като видя колко много бе пораснал.

— Нали помниш, че тогава счупи оназ’ твоя гадна тояга в главата ми? — предпазливо започна той.

Това последно изпитание го изнервяше. Не бе съвсем сигурен как да го направи, без да изглежда сантиментален или глупав. Прочисти гърлото си и продължи:

— Зимата здраво ще те стегне, веднага щом ти върна свободата. Не мога да те пусна в тундрата без оръжие — и като посегна зад себе си, грабна бойния чук.