Кристалният отломък

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — гордо изрече той и се изпъна. — Израснах сред воините на Лоса, най-добрите бойци в Долината на мразовития вятър. Не знам кой е този учител, ала трудно ще му бъде да ме научи нещо за битките, което да не знам!

Кати-Бри съучастнически се усмихна на Бруенор.

— Сбогом, Уолфгар, син на Беорнегар — провикна се тя, когато двамата се отправиха към изхода на пещерата. — С нетърпение ще чакам да се върнеш, та да видя дали си научил добре урока си по скромност.

Варваринът се обърна и смръщено я погледна, ала Кати-Бри се усмихваше все така широко.

Бруенор и Уолфгар излязоха от мрачните подземия малко след изгрев-слънце и се насочиха на юг, към мястото, където трябваше да се срещнат с Дризт. Беше ясен летен ден и в ранината на утрото небето изглеждаше бяло. Уолфгар се протегна и усети как в него се разлива свобода — нямаше ги вече ниските тавани, които да привеждат огромното му тяло. Неговият народ бе създаден да живее в откритата тундра и да напусне задушаващо — тесните пещери на джуджетата за него бе истинско облекчение.

Когато пристигнаха на уреченото място, Дризт До’Урден вече ги чакаше. Застанал в сянката на една голяма скала и нахлупил ниско качулката си, Елфът на мрака се опитваше да се скрие от ярките слънчеви лъчи. Това бе проклятието на неговата раса — колкото и дълго да живееше на повърхността, тялото му никога нямаше да свикне напълно със светлината.

Макар да ги видя да приближават, елфът остана напълно неподвижен. Реши да ги остави да направят първата крачка, за да види как ще реагира момчето в новата ситуация.

Любопитен да види онзи, който щеше да бъде новият му господар и учител, Уолфгар се насочи право към скалата и застана пред елфа. Изпод качулката си.

Дризт с възхищение следеше плавните движения на силното му тяло. Първоначално елфът възнамеряваше да зарадва приятеля си и да се захване с нелепата задача, която Бруенор му бе възложил. После щеше да си измисли някакво извинение и да си тръгне. Ала докато гледаше лекотата и грацията, с които се движеше младият варварин (лекота твърде необичайна за човек с неговия ръст), Дризт усети как у него се заражда силно желание да развие способностите на младежа. А те изглеждаха неограничени.

Елфът знаеше, че най-болезнената част от срещата му с този мъж, както и с всеки друг, ще бъде първоначалната реакция на варварина при вида на един Мрачен елф. Нетърпелив да свърши, колкото се може по-бързо с това, Дризт отметна качулката си и погледна Уолфгар в очите.

Очите на младежа се разшириха от изненада и отвращение:

— Мрачен елф! — невярващо възкликна той. — Подло псе!

После се обърна към Бруенор и го погледна, сякаш го бяха предали:

— Не може да искаш това от мен! Нямам нито желание, нито нужда да уча долните магии на проклетия му род!

— Той ще те научи да се биеш… нищо повече — отвърна Бруенор.

Джуджето бе очаквало това и изобщо не се притесни. И той като Кати-Бри бе сигурен, че Дризт ще научи прекалено гордия варварин на смиреност.