Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Мълчи! — Кесел вече видимо трепереше. — Иди и направи, каквото ти наредих. Остави на мен да се тревожа за кристала!
Демонът взе копието на Креншинибон, поклони се ниско и излезе без да проговори. Той много добре разбираше, че по най-глупашки начин, за сметка на това, което бе разумно, магьосникът демонстрираше властта си над отломъка. Кесел нямаше необходимите умения, за да ръководи тази война, ала кристалният отломък продължаваше да го подкрепя.
Ерту тайно бе предложил на Креншинибон да го отърве от Кесел и да стане негов повелител, ала кристалът бе отказал. Отломъкът предпочиташе демонстрациите, които неувереността на магьосника изискваше от него, пред непрестанната борба за надмощие, която щеше да му се наложи да води с могъщия демон.
Варварският крал вървеше с гордо вдигната глава между огромните тролове и великани. Дързък и горделив, той влезе през тежката желязна врата на черната кула и заплашително изръмжа, когато мина покрай троловете, които стояха на пост. Мразеше това място на магии и бе твърдо решен да отхвърли зова, който почувства в мига, в който зърна високия й връх да се издига на хоризонта като вледеняващ пръст. Ала призивът на господаря на Кришал Тирит бе твърде силен.
Хийфстааг мразеше магьосника. В очите на всеки варварин Кесел щеше да изглежда слаб страхливец, който използва магии и демони, за да свърши онова, за което не му достига физическа сила. А това, че не може да отхвърли мощта, която Кесел владееше, го караше да го мрази още повече.
Варварският крал отметна обшитата с мъниста завеса, която водеше към личните покои на магьосника — там, където той приемаше посетителите си. Кесел седеше на пода, облегнат на голяма, пухена възглавница и нетърпеливо потропваше с пръсти, чиито нокти бяха добре оформени и грижливо лакирани. Няколко голи робини, чиято воля Креншинибон отдавна бе пречупил и подчинил, се въртяха наоколо, готови да изпълнят всяка прищявка на Повелителя на отломъка.
Хийфстааг се изпълни с ярост, виждайки жени да се подчиняват безропотно на такова отвратително, жалко подобие на мъж. Зачуди се (и не за първи път) какво би станало, ако се нахвърли върху магьосника и разбие черепа му с брадвата си. Ала стаята бе пълна с паравани и колони и Хийфстааг — макар да отказваше да повярва, че волята на магьосника може да пречупи неговата ярост — знаеше, че демонът на Кесел вероятно не бе далеч от господаря си.
— Радвам се, че успя да се присъединиш към мен, благородни Хийфстааг — спокойно и обезоръжаващо започна Кесел.
Знаеше, че Ерту и Креншинибон са наблизо и се чувстваше сигурен, дори и в присъствието на грубия варварин. Погали едно от момичетата, демонстрирайки абсолютната си власт над тях и меко продължи:
— Ала трябваше да дойдеш по-рано. Войските ми са почти готови, първите разузнавачи вече потеглиха — тук той се наведе, за да подчертае думите си и зла усмивка заигра по устните му, — ако не намеря място за хората ти в плановете си, те изобщо няма да ми трябват и тогава…
Нито един мускул не трепна по лицето на Хийфстааг.
— Е, хайде, могъщи кралю — тихо рече Кесел, ела и сподели с мен трапезата ми.
Горделивият варварин все така не помръдваше.
— Отлично! — изсъска магьосникът и като сви юмрук, прошепна някаква магическа дума.
После властно запита:
— Кому служиш?
Хийфстааг усети как тялото му се напряга и за свой ужас се чу да казва:
— На Акар Кесел!
— А кому служи народът на тундрата?
— Те служат на мен — отвърна Хийфстааг, — а аз служа на Акар Кесел. Акар Кесел заповядва на племената на тундрата.
Магьосникът отпусна юмрука си и напрежението от тялото на едноокия крал изчезна.
— Не обичам да ти причинявам това — рече Кесел и изчисти някакво петънце от грижливо оформените си нокти. — Не ме принуждавай да го правя отново.
После извади един свитък иззад възглавницата, на която се бе облегнал и го хвърли на пода:
— Седни пред мен — нареди магьосникът — и ми разкажи още веднъж за поражението си.
Хийфстааг седна на пода пред своя господар и взе пергамента.
Беше карта на Десетте града.
14
Лавандулови очи
Когато отиде при Уолфгар на следващата сутрин, Бруенор вече бе успял да си възвърне суровия вид. Ала гледката на Щитозъб, небрежно метнат на рамото на младежа, сякаш винаги бе стоял там, го развълнува дълбоко, макар да успя да го прикрие.
Уолфгар също бе надянал смръщена маска. Твърдеше, че просто е ядосан, задето трябва да служи на нов господар, но ако се вгледаше малко по-внимателно в себе си, щеше да разбере, че го натъжава предстоящата раздяла с джуджето.