Пробуждането на демона

Елбраян искаше да хапне нещо, или пък да поспи, дори се огледа наоколо, търсейки си място, където да нощува, ала в главата му цареше същинска бъркотия, гонеха се безброй мисли, заливаше го вълна от нови и нови гледки. Андур’Блау Иннинес го зовеше със своите багри и звуци, мамеше го и го омагьосваше. Джуравиел не му беше казал, че трябва да остане там, където е, затова той тръгна между дърветата.

Прекара целия следобед, дивейки се на приказните гледки и упойващите ухания, които се носеха във въздуха. Натъкна се на бистър поток, в който се гонеха красиви, жълти рибки, каквито не бе виждал досега, и прекара повече от час, наслаждавайки се на играта им. На едно място забеляза кошута (позна я по вирнатата бяла опашка), ала когато опита да се приближи, животното го усети и изчезна с един грациозен скок, така бързо, както го бе сторил и Джуравиел.

Цялата тази красота, както и облекчението да живее в настоящето, а не в ужасяващото минало или несигурното бъдеще, едновременно успокоиха Елбраян и още повече изостриха сетивата му и именно в такова тръпно — неспокойно състояние го завари заникът на слънцето.

Мек здрач се спусна над гората, а в сивата пелена на мъглата зейна пролука, през която прозираше тъмносиньото небе. Постепенно мъглата започна да се отдръпва, бавно и равномерно, и Елбраян, който наблюдаваше в захлас, почувства, че нещо свръхестествено, навярно магическо, направлява сивите валма. Не след дълго небето се ширна над него, съвършено ясно и безоблачно, а първите звезди вече блещукаха тук-там.

Елбраян се зае да открие място, някоя открита поляна може би, откъдето да вижда по-добре. Намери неголямо възвишение, върху което не растяха дървета, и се закатери към върха му, препъвайки се от време на време, тъй като погледът му си оставаше вперен нагоре, към наситеносиния балдахин над главата му.

Когато стигна върха на хълма, видя, че мъглата се е събрала в краищата на долината и засенчва очертанията на високите планини, размивайки границата между небе и земя. Дори след като спря да се катери, Елбраян имаше чувството, че продължава да се издига към тъмния небосвод и проблясващите звезди. Около него се надигна музика, приказно красива и неземна, и той сякаш се понесе на вълните й, право нагоре, към меката прегръдка на звездния светлик. Въпроси извечни и прекалено сложни, за да бъдат изразени с думи, изпълниха съзнанието му.

Не знаеше колко време бе останал така, минути или може би часове, но когато излезе от унеса си, установи, че всичко наоколо тъне в мрак, а вратът го боли от дългото взиране в небето.

Беше се върнал на земята — духовно, след като за няколко блажени часа се бе откъснал от тленната си обвивка — ала мелодията продължаваше да се лее из въздуха — нежна и прелестно красива, тя извираше от сенките под дърветата, от полюшващите се стръкове трева, от самата земя.

Никакви страшни спомени не можеха да го преследват, докато се намираше в обятията на тази музика, никой страх не можеше да, екове сърцето му. Бавно, час по час вдигайки поглед към небето, Елбраян заслиза надолу. Когато се озова в подножието на хълма, той призова цялата си воля, за да откъсне очи от звездите и се взря там, където мракът беше най-гъст, за да привикне с тъмнината.