През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Предположих, че ще се случи така. Какво ще направи сега беят от Гумри и какво ще каже мютесарифът?
— Ще му разкажеш ли?
— Ще замълча, но пашата ще види последствията.
— Ще наредя да извикат кюрда обратно.
— Няма да дойде.
— Не ще му търся сметка.
— Няма да ти повярва. Само един човек може да го убеди да се върне обратно.
— И кой е той?
— Аз. Аз съм негов приятел. Може би ще се вслуша в гласа ми.
— Ти си негов приятел? Познаваш го?
— Видях го за първи път в преддверието. Но разговарях с него като с пратеника на някой бей и това сигурно го е направило мой приятел.
— Не знаеш обаче къде да го намериш. Той искаше да замине от Амадие. Конят му беше долу.
— Беруаринът е в моето жилище, аз го поканих.
— Ти го покани? При теб ли ще се храни?
— Ще го посрещна като мой гост. Най-важното е, че ще му поверя известие за бея.
Мютеселимът все повече се дивеше.
— Какво известие? — попита той.
— Мислех, че си дипломат! — усмихнах се аз. — Питай мютесарифа.
— Ефенди, говориш само със загадки.
— Мъдростта ти скоро ще ти подскаже как да ги разгадаеш. Трябва да ти кажа откровено, че допусна грешка, и след като не искаше да те поучавам или да ти дам съвет, ми позволи поне да поправя тази грешка. Ще изпратя на бея от Гумри приятелско послание.
— Не трябва ли да го знам?
— Ще ти го доверя, макар че е дипломатическа тайна: трябва да предам на Кадир бей един подарък.
— Подарък? От кого?
— Това не мога да ти кажа. Но може и да се сетиш, ако ти призная, че чиновникът и повелителят, който го дава, живее на юг от Амадие и много желае беят на Гумри да не е враждебно настроен към него.
— Ефенди, сега виждам, че ти наистина си довереник на мютесарифа от Мосул, защото той изпраща подаръка, независимо дали искаш да признаеш или не.
Човекът наистина бе твърде глупав и напълно неспособен за длъжността, която заемаше. По-късно научих, че той е бил протеже на своя предшественик и е направил скока от нуфус емини в Силех, в Мала Азия, до мютеселим на Амадие. Посещението ми при коменданта бе взело необичаен обрат. Своеобразният ход на разговора ни ме накара да му разкрия неща, които щеше да научи може би от престоя ни. Но не си направи никакви изводи от това. Той нямаше ум да бъде някой селски старейшина, камо ли мютеселим. Въпреки това тайно го съжалявах, като си мислех за неудобството, в което щеше да изпадне при успех на нашето начинание. Не виждах и възможност да го предпазя от това.
Разговорът прекъсна, защото донесоха яденето. То се състоеше от взетия на заем «овен» — само няколко парчета месо и постен пилаф. Комендантът усърдно си хапваше и забрави да приказва. Едва когато бе сит, попита:
— Наистина ли ще се срещнеш отново с кюрда?
— Да, защото вярвам, че ще удържи на думата си.
— Ще го изпратиш ли обратно при мен?
— Да, ако желаеш.
— Ще те чака ли беруаринът?
Този плах намек не говореше за липсата на гостоприемство, а за загрижеността, че пратеникът може да загуби търпение и при мен. Затова му отговорих:
— Сигурно скоро ще иска да се отправи на път и не бива да го задържам. Ще разрешиш ли да тръгнем?
— При условие че обещаеш да бъдеш довечера отново мой гост.
— Обещавам ти. Кога трябва да дойда?
— Ще те осведомя чрез Селим ага. Ти винаги си добре дошъл, когато и да дойдеш.
И така, угощението не ни отне много време. Тръгнахме, придружени от коменданта до долната врата. Там ни чакаха двама души с коне.
— Само един башибозук ли е с теб? — попита Исмаил бей.
— Да, като гавазин; Мютесарифът ми предложи голяма свита, но съм свикнал сам да се пазя. Сега той огледа врания ми кон.
— Великолепен кон! Ти ли го купи?
— Подарък ми е.
— Подарък? Ефенди, този, който ти го е подарил, е бил някой княз. Кой беше?
— И това е тайна. Но ти може би скоро ще опознаеш този човек. Възседнахме конете и Селим ага веднага изрева на своя караул:
— Тюхенклерле нишан алин! (Готови за стрелба!) Войниците се прицелиха, но нямаше и две пушки, които да са на една височина.
— Хепинис бирден атеш един! (Огън бий!)
Олеле Боже! Дори и половината от смъртоносните оръжия нямаха смелостта да гръмнат. Агата се кокореше, притежателите на конфузните пушкала също се кокореха и взеха да проверяват затворите на своите кремъклийки. Едва когато свърнахме зад най-близкия ъгъл, оттук-оттам прозвуча нещо като тихо джавкане, което ни накара да предположим, че още някоя тапа е изхвърчала от цевта.
Когато се върнахме вкъщи, кюрдът седеше в моята стая на моя килим и пушеше от моя чибук моя тютюн. Това ме зарадва, защото ми показа, че възгледите ни за гостоприемство се покриват.