През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Подадох му писмото. Когато беят го прочете, остана доволен и след обичайната церемония ми върна буюрулдуто.
— И този ефенди е Хаджи Линдси бей? — попита той после.
— Това е името му.
— От коя страна е родом?
— От Лондонистан — казах, за да избягна думата Англия.
— Дал е обет да не говори?
— Хаджи Линдси бей не говори.
— А може ли да върши чудеса?
— Чуй, о мютеселим! Не може да се говори за магически неща поне не с някой, когото не познаваш добре.
— Ще се опознаем, защото съм голям любител на магиите. Мислиш ли, че така може да се правят пари?
— Да, пари може да се правят.
— И че съществува философският камък?
— Съществува, но той не е скрит в земята, а в човешкото сърце и затова не може да бъде създаден с помощта на химията.
— Говориш много неясно. Виждам обаче, че ти познаваш магиите. Има черни и бели. Познаваш ли и двете?
Нямаше как, трябваше да му отговоря шеговито:
— О, познавам и много други магии.
— Има и други? Какви?
— Синя, зелена и жълта магия, също и червена и сива. Хаджи Линдси бей отначало беше привърженик на карираната в сиво, но сега почита черно-червената.
— Това се вижда по дрехите му. Селим ага ми разказа, че със себе си носи мотичка, с която рови земята, за да изучава езика на мъртвите.
— Така е. Но нека днес не говорим за това. Аз съм воин, а не някой фокусник.
Комендантът беше ограбил всичко от поверената му област и търсеше изцеление в магията. Не ми хрумваше как да усиля суеверието му, а и при сегашните обстоятелства не исках да го лиша от последната му надежда. Или пък мотичката на моя мистър Крилат бик го беше навела на мисълта да преговаря с мен за магическите неща? И това бе възможно. Впрочем последните думи направиха впечатление на Исмаил бей и той плесна с ръце, за да ни донесат кафето и лулите.
— Чух, че мютесарифът е водил бой с джесидите? — подхвана той друга тема.
Тя не беше безопасна за мен, но не знаех как да го отклоня. Започна почти като при разпит: «Чух!» Като най-близкия подчинен на наместника и комендант на Амадие, той сигурно познаваше нещата не само от слухове. Влязох в тона му:
— И аз чух за това. — И за да предотвратя въпроса му, добавих: — Шекиб Халил паша сигурно ги е смазал и сега наред са непокорните араби.
Исмаил бей наостри слух и ме изгледа изпитателно.
— Защо предполагаш това, ефенди?
— Защото сам той разговаря с мен.
— Самият мютесариф?
— Да.
— Кога?
— Когато бях при него.
— И как се стигна до разговора ви? — се осведоми мютеселимът, без да може да прикрие съмнението, което се прокрадна по лицето му.
— Във всеки случай, защото Шекиб Халил паша имаше доверие в мен и пожела да ме натовари с мисия във връзка с този поход.
— Каква мисия?
— Слушал ли си понякога за дипломацията и политиката, о мютеселим? — му отговорих вместо това. Той се усмихна неловко.
— Щях ли да съм комендант на Амадие, ако не бях политик и дипломат?
— Имаш право, но защо не го показваш?
— Недипломатично ли постъпих?
— Да, защото ме питаш така директно, че се удивлявам. Нямам право да говоря за това и ти можеше да узнаеш нещо само ако ме беше подпитал.
— Защо не можеш да ми кажеш? Мютесарифът няма тайни от мен.
— Хм. Ти ме питаш, за да научиш нещо във връзка с мисията ми. Това е сигурно доказателство, че пашата се е доверил повече на мен, отколкото на теб. И защо иначе щях да се отправя за Амадие, ако не се отнасяше до нахлуването му в арабските области?
— Това не е възможно!
— Напълно е възможно. Искам само да ти доверя, че след завръщането ми от Амадие наместникът ще ме изпрати към пасищата на арабите. Там тайно трябва да разуча местността, за да мога после да му дам съветите си.
— Тогава си негов личен довереник.
— Може би, о мютеселим.
— И имаш влияние над него.
— Ако това е така, не бих искал да го твърдя. Иначе лесно мога да загубя това влияние.
— Ефенди, караш ме да се притеснявам…
— Защо?
— Знам, че милостта на мютесарифа не ме осенява. Кажи, наистина ли си негов приятел и довереник?
Този човек не само не беше дипломат, но и глупав. Отначало се изкарваше близък с наместника, после си призна с какво лошо око гледат на него в Мосул.
— Шекиб Халил паша, ми каза неща, които сигурно не би споделил с друг — му отвърнах. — Дори и за похода срещу джесидите ме бе предупредил. Но дали съм му приятел, това е въпрос, по който не бих желал да говорим.