През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Наистина ли това беше само душата, само духът ми? Горе, където преди беше главата ми, в задната част нещо гореше и болеше адски. Струваше ми се, че главата все още е моя, но беше десет, сто, хиляда пъти по-голяма отпреди и в нея беше цялото огнено ядро на земята, на чиито острови Вулкан и милиони циклопи размахват чуковете…
Отначало усещах само главата, скоро обаче забелязах, че имам също и тяло, ръце и крака. Но не можех да помръдна. Затова пък съвсем ясно чувах всяка дума, произнесена от хората около огъня. До слуха ми дори достигна конски тропот. Вън двама ездачи слязоха от седлата.
— Калънджа гелир! (Дебелият идва!) — каза някой. Не беше ли това гласът на човека, с когото бях яздил до колибата? Как се бе озовал тук? Нали продължи пътя си?
— Be бир икинджи! (С още някой!) — обади се друг глас.
— Ким дир? (Кой е?)
— Яху, бре силяхджи Деселйм Исмиладан! (Майсторът на оръжия Деселим от Исмилан!)
Чух, че седящите в колибата мъже бързо излязоха навън и поздравиха новодошлите с радостни възгласи.
— Ахмакъ тут дунуз? (Хванахте ли глупака?) — попита дебел глас.
Познах го. Беше на шишкавия бояджия пекар от Джнибашлк. Какво? Мен ли имаше предвид, като казваше глупак? Ако можеше да ми падне в ръцете, ще го… ах, ето че успях да свия пръстите си в юмрук! На какво е способен гневът!
— Евет, алдат дък ону. (Да, изиграхме го.) Тези думи бяха изречени от просяка. Значи куршумът ми не го беше улучил.
— Гене нерде дир? (Къде е онази овча въшка?)
Това вече беше прекалено! Ако някой немец иска да обиди друг човек по-грубо, го нарича «говедо». Турците обикновено използват думата «коюнджи», която означава приблизително същото. А този ме смяташе за такъв глупак, че дори не заслужавах да бъда наречен «коюнджи», а «гене», което означава овча въшка.
Ръцете ме засърбяха и, виж ти, сега вече можех да свия и двата си юмрука вместо единия, както преди това. Чувствах се така, сякаш съм жив и никога не съм умирал. Най-малкото желанието, което изпитвах, беше съвсем земно. То в никакъв случай не се отнасяше до някаква свръхестествена дейност, а до нещо, което турчинът изразява с означаващите приблизително едно и също нещо думи: дьоймек, вурмак, даяк, йедирмек, което немецът казва с любезния израз «бия».
На какво се дължеше обстоятелството, че главата ми вече не гореше и не болеше? А и описаните й преди това размери, изглежда, се бяха свили.
— Кулюбеде дир (В колибата е) — отговори просякът.
— Синджиред а? (Вързан е, нали?) — попита мъжът, който ме беше нарекъл овча въшка и чийто глас не познавах.
— Евет, анджак дейл ла иладж. (Да, но не е необходимо.)
— Ничюн? (Защо?)
— Чюнки дир мютивефа. (Защото е мъртъв.) Гласовете утихнаха до шепот. Едва след известно време отново чух някой високо да заповядва:
— Ону бана гьостерин! (Покажете ми го!) Влязоха в колибата и просякът каза:
— Бунда ятар. (Ей тук лежи.)
Някой сложи ръка върху лицето ми и постоя така известно време. Миришеше на обущарско лепило и кисело мляко.
Значи не бях изгубил обонянието си. В крайна сметка не бях умрял! После този, на когото беше ръката, каза:
— Совук йолюмюн гиби! (Студен като мъртвец!)
— Она намзана бак! (Провери му пулса!) — чух да казва дебелият пекар.
Катранено-млечната ръка се дръпна от лицето ми и хвана китката ми. Палецът опипа горната част на ставата, където едва ли може да се усети артерията на пулса. След пауза на всеобщо напрежение мъжът каза:
— Онун йок дамар ворушу. (Няма пулс.)
— Ел иле докун юрейне! (Чуй му сърцето!) В следващия миг усетих ръката върху сърцето си. Изглежда, не смяташе за необходимо да откопчее поне едно копче. Дали якето и жилетката ми вече бяха разтворени? Или добрите хора ме бяха освободили вече от бремето на тези дрехи?
Много ми се искаше сам да се убедя в това, но не можех да отворя очи, а дори и да бях в състояние да го сторя, и през ум не ми минаваше да го правя.
Ръката се задържа върху сърцето ми само миг. После се плъзна към стомаха ми и се задържа там. Оракулът обясни:
— Гьонюлю сесини чикармар. (Сърцето му е замлъкнало.)
— Дир йомюш онун ичюн (Следователно е мъртъв) — чу се наоколо.
— Ким ону йолдюрмиш? (Кой го уби?) — попита мъжът, чийто глас не познавах.
— Бен (Аз) — гласеше краткият отговор.
— Насъл? (Как?)
— Тепелемиш ону. (Пребих го.)
Мъжът каза това с тон на удовлетворение, който накара кръвта ми да се движи. Почувствах как тя се изкачва към слепоочията ми. Който има движеща се в артериите кръв, не може да е мъртъв. Значи все още бях жив. Действително лежах върху купчината листа и само бях изпаднал в безсъзнание.