Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Тя прие без колебание.
В уречения ден тя тръгна по една камениста пътека, която я изведе на главния път. Там я очакваше Раул. Като го видя, Аврелия се спря смутена и неспокойна, като жена, която се пита в много важен момент накъде тръгва и къде ще я отведат обстоятелствата. Раул се приближи и й направи знак да мълчи.
— Не се съмнявах, че ще дойдете. Знаете, че трябваше пак да се видим, защото опасността не е отминала и има още много нерешени въпроси. Вие ми се доверихте и оставихте да направя, каквото е необходимо. Трябва да ме оставите да ви водя за ръка докрай и да не се боите от нищо. Свършено е със страха, който ви караше да виждате призраци. В бъдеще трябва да се усмихвате и да посрещате събитията като приятели.
Той й протегна ръка. Тя го остави да стисне нейната. Аврелия искаше да му каже нещо, да му благодари, да го увери, че му има доверие, но схвана излишността на подобни думи и замълча. Тръгнаха заедно и пресякоха старото село Роая.
Часовникът на църквата показваше осем и половина. Беше събота, 15 август. Планината се издигаше пред тях под едно чудно небе.
Те не размениха нито дума, но Раул не преставаше да й говори нежно в себе си:
— Не ме презирате вече, госпожице. Забравихте някогашната обида. Уважавам ви толкова много, че също не искам да си спомням за нея. Хайде, усмихнете се, защото свикнахте да гледате на мен като добрия ви гений, а на добрият гений човек се усмихва.
Тя не се усмихваше, но той я чувствуваше много близка.
Пътуваха повече от час. Заобиколиха Пюи де Дом и поеха по един доста тесен път, който водеше на юг. След няколко километра той се стесни още повече. Минаваше през пуста и безводна местност и ставаше още по-стръмен. Беше павиран с неравни плочи.
— Старо римско шосе — каза Раул. — Няма древен кът от Франция, в който да няма останки от времето на Цезарите.
Тя не отговори. Ставаше все по-разсеяна и замислена.
Старият римски път заприлича на козя пътека. Изкачването по него стана още по-трудно. Показа се малка долина, в която беше разположено почти запустяло село. На указателната табела пишеше: „Жювен“. След това се показа гора, а след нея равнина с приятен изглед. По-нататък римският път пълзеше между склонове, обрасли с гъста трева. Те спряха. Аврелия ставаше все по-съсредоточена. Раул не преставаше да я наблюдава внимателно.
Изкачиха се на една поляна, която очароваше с цветята си. Тя беше оградена с иззидана от дялани камъни висока стена, която се губеше в далечината. Стигнаха до една врата в нея, от която Раул имаше ключ. Той отвори. Тръгнаха по високия наклон нагоре. Когато се изкачиха на върха, видяха пред себе си заобиколено от скали езеро.
За първи път Аврелия зададе въпрос, от който пролича напрежението на мисълта й.
— Мога ли да знам, дали имате някакви съображения да ме доведете тук, или това е случайно?
— Наистина, пейзажът е доста тъжен — каза Раул, като избегна прекия отговор, — но в него има много характерна дива меланхолия. Казват, че туристите не идвали насам, но както виждате, тук се правят разходки с лодка.
Той я заведе до една стара лодка, която беше привързана със синджир за един кол. Аврелия се качи в нея, без да каже нищо. Той хвана греблата и те заплаваха.
Във водата, с цвят на керемида, се отразяваше тъмният цвят на невидимите облаци. В края на греблата лъщяха капки, които изглеждаха тежки като живак. Съществуваше впечатление, че лодката може да потъне в тази метална на вид вода. Аврелия потопи ръката си в нея, но веднага я отдръпна след допира със студената и неприятна вода. От гърдите й се изтръгна въздишка.
— Какво ви е? — попита Раул.
— Нищо… Не знам какво да кажа…
— Вие сте неспокойна… развълнувана…
— Развълнувана съм наистина. Усещам у себе си неща, които ме объркват и озадачават… Струва ми се, че съм друго същество и вас ви няма. Разбирате ли?
— Разбирам — каза той с усмивка.
Тя промълви:
— Това, което чувствам, ми причинява болка и все пак съм щастлива, че го изпитвам.
В дъното на отсрещните скали, по върховете на които минаваше стената, имаше една вдлъбнатина, откъдето започваше тесен канал. Те се отправиха нататък. Скалите ставаха все по-тъмни и навяваха скръб. Аврелия ги гледаше плахо и от време на време вдигаше очи към страшните силуети, които образуваха. Те изобразяваха налягали лъвове, гигантски капчуци и огромни статуи.
Когато стигнаха до средата на този фантастичен канал, внезапно чуха далечен неясен шум. Той идваше оттам, откъдето бяха минали преди един час. Това беше черковен звън с тежки и весели тонове, в който бе събран трепетът от божествената музика, идваща от звъна на камбанарията на далечна катедрала.