Когато боговете се смеят

— Защо? — попита Доценко, макар че отговорът му се струваше очевиден. Дина беше необикновено привлекателно момиче, докато загиналият Валерий Фризе не е можел да се похвали с никакви изключителни външни данни. Миша беше сигурен, че сега ще чуе: „Страхуваше се, че ще го напусна“. Но чу съвсем друго:

— Той ме обичаше. И искаше да се чувствам добре. Във всяко отношение, разбирате ли?

Че какво имаше за разбиране? Всичко това беше чудесно, но Доценко искаше да насочи момичето към спомени за последната вечер, която то бе прекарало с Фризе в нощен клуб „Херакъл“.

— Дина, често ли ходехте с Валерий в нощни клубове?

— Често. Вече ви казах, че той учеше и работеше, свободното му време беше само късно вечер и нощем. Кога по друго време можехме да се виждаме?

— В някой определен клуб ли ходехте постоянно, или в различни?

— Господи, та вече хиляди пъти ме питаха за това! — възкликна с досада момичето. — Така де, докога едно и също? Преди месец ме разпитваха, сега пак… Вие какво, нямате ли си друга работа? Не можете да намерите убиеца и сега имитирате активност. Винаги съм смятала, че вестниците преувеличават, когато ругаят милицията, нали разбирате, за да са по-интересни, пишат какви ли не глупости. А сега виждам, че всичко е било истина. Та вас за нищо не ви бива, нищо не можете да направите, само тормозите хората!

Тя се разплака. Обикновено в такива случаи Доценко изпитваше жал и същевременно неудобство, сякаш именно той беше виновен, че човекът е убит, а престъпникът и до ден-днешен не е открит. Днес обаче не изпита нито жал, нито неудобство. Може би го беше изтощила жегата, може би продължителните и безуспешни търсения на вариант за размяна на жилището, а може и просто да беше обръгнал на тези неща. Михаил реши да не изчаква момичето да се успокои. От опит знаеше, че не бива да позволява на хората да потъват твърде дълбоко в емоциите си. Щом един човек се е разплакал, трябва незабавно да започнеш да говориш нещо, да му обясняваш, да задаваш въпроси — тогава той ще се поразсее, ще се абстрахира от проблемите си и от своите сълзи. Разбира се, обективно погледнато, това беше жестоко, но ако Доценко всеки път изчакваше човекът да се успокои сам, би трябвало да отделя за подобни разговори три пъти повече време. Щом работиш в отдел за тежки престъпления, бъди готов да видиш страдания и сълзи, а никой оперативен работник няма излишно време.