Приключението на коледния пудинг

— Истина е. Да, вярно е.

— Разбира се, това за вас няма значение, мосю Поаро — продължи важно Милър. — Вие си получавате хонорара, но за да го заслужите, все пак трябва да се направите, че провеждате разследване, за да удовлетворите нейно благородие. Напълно ви разбирам.

— Колко дълбоко вниквате в нещата — усмихна се Поаро и си тръгна.

Предстоеше му посещение при адвокатите, представящи Чарлс Левърсън. Господин Мейхю беше слаб, сух човек, от който се излъчваше предпазливост. Прие доста хладно Поаро. Белгиецът обаче си имаше свой начин да внуши доверие. След десет минути двамата много любезно разговаряха.

— Ще разберете, че в случая действам единствено в полза на господин Левърсън. Такова е желанието на лейди Астуел. Тя е убедена, че той е невинен.

— Да, да, разбирам — кимна Мейхю унило.

Поаро присви леко очи и продължи:

— Може би не придавате особено значение на мнението на лейди Астуел?

— Утре може да е напълно убедена точно в обратното, че е виновен — отвърна сухо адвокатът.

— Е, интуицията й, разбира се, не почива на доказателства — съгласи се Поаро — и според фактите по случая нещата изглеждат много зле за бедния младеж.

— Жалко, че в полицията е излъгал. Нищо добро няма да му донесе упоритото повтаряне на тази лъжа.

— А пред вас какво казва?

— Не си променя думите. Повтаря едно и също като папагал.

— Значи ето кое руши доверието ви в него — промърмори Поаро. — Е, не го отричайте! — Той бързо вдигна ръка, за да възпре адвоката. — Съвършено ясно го виждам. Дълбоко в себе си вие вярвате, че той е виновен. Но послушайте сега мен, Еркюл Поаро. Ще ви представя една версия. Младежът се прибира вкъщи, изпил е един коктейл, после още един и още един, а също без съмнение и няколко уискита със сода. Изпълнен е с, как го наричате вие, пиянска смелост. Обхванат от това настроение, той влиза в къщата, използвайки своя ключ, и с несигурни стъпки се качва към високата стая. Надниква през вратата и в приглушената светлина вижда чичо си, наведен над бюрото. Както вече ни стана ясно, господин Левърсън е изпълнен с пиянски кураж. Влиза вътре и открито казва на чичо си какво точно мисли за него. Обижда го, унижава го, но чичото не отговаря. А колкото повече си мълчи, толкова повече се възпламенява младежът. Той продължава да го обижда, като повтаря едно и също, но все по-високо и по-високо. Най-сетне обаче продължителното мълчание на чичо му му прави впечатление и той се замисля. Приближава се до него и слага ръка на рамото му. Тогава изведнъж чичо му се накланя и се свлича на пода. Господин Левърсън веднага изтрезнява. Столът пада с трясък. Той се навежда над сър Рубън. Осъзнава какво се е случило. Поглежда ръката си. По пръстите му има нещо топло и червено. Тогава изпада в паника. Би дал всичко, за да върне назад вика си на изненада, изтръгнал се от устата му и проехтял из цялата къща. Напълно механично вдига стола, после се измъква навън, застава на прага на стаята и се ослушва. Струва му се, че е чул някакъв шум и той несъзнателно решава да се престори, че говори с чичо си през отворената врата. Шумът не се повтаря. Решава, че е сбъркал. Сега навсякъде е тихо. Измъква се от стаята и се прибира в своята. Изведнъж му хрумва, че ще бъде много по-добре, ако се преструва, че изобщо не се е виждал с чичо си през нощта. И така той разказва тази версия. Спомнете си, че в началото Парсънс изобщо не споменава какво е чул. Когато обаче го прави, за господин Левърсън е твърде късно да смени показанията си. Държи глупаво и упорито на думите си. Кажете ми, мосю, не е ли възможна подобна версия?