Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Писмата изкривяваха психиката му. След шока от първото следващите няколко почти не го разтревожиха. Ала с появата на десетото, после на дванадесетото, на петнадесетото в кутията, почувствува как непрестанно бомбардират съзнанието и нервите му по начин, които не можеше точно да определи. Сам в стаята си дълго се мъчеше да анализира и отстрани това пагубно въздействие. Повтаряше си, че безпокойството му е неоснователно, освен ако Бруно не го нападнеше, за да го убие. Но не му се вярваше. Бруно никога не го бе заплашвал с това. Ала логиката нито го успокояваше, нито намаляваше безпокойството му.
В двадесет и първото писмо Бруно за пръв път спомена Ан.
Не би искал Ан да научи за участието ги в убийството на Мириам, нали? Кое момиче би се омъжило за убиец? Не и Ан, това е сигурно. Вече не остана време. Крайният срок е първите две седмици на март. Дотогава ще е лесно.
После дойде пистолетът. Даде му го хазайката — голям, увит в кафява хартия пакет. Гай рязко се изсмя, когато черният пистолет се изхлузи на земята. Беше голям лъскав лугер, съвсем като нов — само на едно място гравираната дръжка бе нащърбена.
Гай несъзнателно измъкна собствения си малък пистолет от дъното на горното чекмедже и го вдигна над леглото, където лежеше лугерът. Неговият пистолет бе с красива, обсипана с бисери дръжка. Усмихна се на неволното си движение, приближи тексаското пистолетче до очите си и го заразглежда. Беше го зърнал на отрупаната витрина в една заложна къща в долния край на главната улица в Меткалф, когато беше на петнадесетина години. Бе го закупил с парите от разнасянето на вестници и не защото бе пистолет, а заради красотата му. Един очарователен предмет — компактен, с възкъса цев. Колкото повече научаваше за дизайна в механиката, толкова по-доволен бе от пистолета си. От петнадесет години го държеше по разни чекмеджета. Отвори пълнителя и измъкна трите куршума, превъртя барабана с шест натискания на спусъка, любувайки се на плътното прещракване на съвършения механизъм. После върна куршумите обратно, напъха оръжието в светлолилавата му платнена торбичка и я сложи в чекмеджето.
Как да се отърве от лугера? Да го пусне в реката? Или в някоя кофа за смет? Да го изхвърли с боклука? Всичко му се струваше или подозрително, или мелодраматично. Реши да го мушне в едно долно чекмедже, между чорапите и бельото си, докато му хрумне нещо по-добро. Изведнъж си помисли за Самюъл Бруно — за първи път като за конкретна личност. Наличието на лугера го накара мислено да свърже този човек с евентуалната му гибел. Тук, в тази стая, според Бруно се намираше завършената картина на човека и неговия живот, сценарият за неговата смърт — намереното тази сутрин ново писмо в пощенската кутия лежеше неразпечатано на леглото му, — както и оръжието, с което вероятно той щеше да го убие. Гай извади едно от последните писма на Бруно от най-долното чекмедже.
Самюъл Бруно (Бруно рядко го наричаше „моят баща“) е най-добрият образец на най-лошото, което Америка създава. Родителите му са бедни селяци, живели са почти скотски. С присъщата му ненаситност си взема жена от добро семейство, и то веднага щом спечелва достатъчно, за да си я осигури. Оттогава насам майка ми стоически понася изневерите му, тъй като е запазила уважение към светостта на брачните задължения. Сега е вече стар и се мъчи да се прави на добродетелен, преди да е станало много късно, но вече е много късно. Бих желал аз да се заема с убийството му, ала както ти обясних, това е невъзможно поради Джерард, частния му детектив. Ако ти се бе случило да имаш вземане-даване с него, и за тебе щеше да се превърне в личен враг. Той е от ония, според които твоето убеждение, че архитектурата е красота и че са нужни жилища за всички, е нещо идиотско и не му пука каква е фабриката му, стига покривът да не тече, та да не се повреждат машините. Може би ще е интересно да научиш, че в момента неговите работници стачкуват. Вж. „Ню Йорк Таймс“ от миналия четв., стр. 31, долу вляво. Стачкуват за минимална заплата. Самюъл Бруно не се поколебава да ограби и собствения си син…