В плен на магията

Чиста лавица обаче просто не видях. Дори предметите по рафтовете бяха прашасали, което беше наистина странно.

Не бяха магически и непрекъснато се движеха и местеха из мазето. Обикновено времето не бе достатъчно, за да се покрият с…

Изведнъж ми хрумна нещо.

Изправих се на пръсти и погледнах на най-горния рафт.

— Крос!

Той надигна глава на няколко метра от мен.

— Какво?

— Я погледни някой от магическите боклуци тук.

Той ме стрелна с очи:

— А-а, това ли трябвало да правим? Пък аз досега си рисувах в праха сърчица с инициалите ни.

— Много смешно! — срязах го аз. — Имах предвид друго. Защо всички буркани, кутии и така нататък също са покрити с прах? В крайна сметка те непрекъснато се местят, нали така? Не би трябвало да остават на едно място достатъчно дълго, за да прашасат.

Добър въпрос.

Арчър огледа лавицата пред себе си и измърмори:

— Ето това става.

Измъкна голям стъклен буркан, в който имаше чифт бели ръкавици. Спомнях си ги — имаха способността да летят и с Арчър ги бяхме гонили близо половин час из мазето. Едва бяхме успели с общи усилия да ги натикаме в буркана.

Сега той махна капачката и изтръска ръкавиците върху рафта. Те просто тупнаха и останаха да си лежат там, напълно неподвижни. Не можех да се отърся от усещането, че са умрели.

Арчър отиде при друга лавица, порови малко и намери стар барабан, скъсан и мухлясал.

— И в него не е останала никаква магия — каза и повдигна барабана, за да го видя и аз.

Завъртях се в кръг и огледах внимателно магически и джунджурии. Усетих тяхната… неподвижност. Бяха напълно безжизнени.

— В никой няма магия — казах на Арчър. — Възможно ли е магията да бъде… източена?

Той дойде при мен.

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но кой знае. Обаче наистина е странно.

— Да, в „Хеката“ се случват странни неща… Кой би предположил! — подхвърлих лекомислено, но сърцето ми разочаровано се сви.

Бях толкова сигурна, че в мазето ще открием нещо, с което бихме могли да спрем Касноф! Нямам представа защо бях решила, че ще бъде така лесно.

Арчър обгърна врата ми с ръка, придърпа ме към себе си и ме целуна по косата.

— Ще намерим начин, Мерсер — измърмори, а аз притиснах буза към гърдите му.

Останахме така доста време, после той каза:

— Знаеш ли, остава ни още половин час. Срамота е да го пропиляваме така.

Сръгах го в ребрата, а той се престори, че зверски го е заболяло.

— Няма начин, приятел! — отвърнах аз. — Повече никакво натискане по мазета, мелници и килии. Или в замък, или си отивам в стаята.

Двамата тръгнахме към стълбите, ръка за ръка.

— Имаш право — каза той. — Трябва ли обаче да е истински замък, или някой от онези надуваемите по лунапарковете също става?