В плен на магията

        Върни се горе — веднага предложи Арчър.

Стана ми хубаво, задето се тревожи за мен.

— Няма — отсякох. — Крос, опитваме се да спасим света, нали не си забравил? Нямаме време за пристъпи на паника.

И продължих да слизам бавно, стъпало по стъпало. След малко Арчър ме последва. Не съм сигурна колко дълго продължи спускането ни. Имах чувството, че са изминали часове. През цялото време земята сякаш ме притискаше от всички страни, а сърцето ми се бе качило в гърлото.

Най-после тунелът започна да се разширява и в него проникна малко светлина, макар и съвсем слаба. Когато най-накрая стигнах дъното и се обърнах, установих, че се намирам пред втори, по-кратък тунел. Таванът му обаче бе висок почти два метра и широк поне метър и двайсет. Източникът на светлината, какъвто и да бе той, се намираше в края на този по-голям тунел. Хвърлих поглед през рамо. Арчър вече бе застанал зад мен. Изражението му бе предпазливо.

— Опитът ми показва, че нищо, което блести така, не е хубаво — отбеляза.

— Не е вярно — отвърнах и плъзнах длан в неговата. Двамата тръгнахме заедно към светлината. — Има много хубави неща, които блестят. Светулките, например. Луминесцентните пръчици и тениските с картинки, които светят в тъмното…

Той се засмя, но въпреки това стисна пръстите ми по-здраво. Продължихме да вървим. След няколко крачки на врага ми капна нещо студено и мокро. Потреперих, но не спрях. Завихме зад някакъв ъгъл и в същия миг чух приглушен, дрезгав стон. Трябваха ми няколко секунди, докато разбера, че странният звук е дошъл от мен.

Пред нас се бе открила просторна стая с тухлени степи „Сиянието“ идваше от единична гола крушка като онези горе в мазето, която висеше от тавана. В стаята рамо до рамо стояха десетина деца.

Или по-скоро същества, които някога са били деца.

Строени в редица едно до друго с отпуснати край телата ръце, те се взираха невиждащо напред. Приличаха на механични кукли, които чакат някой да им навие пружината. Зад мен Арчър измърмори нещо, но не чух точно какво. Когато се приближих към Ник и се вгледах в пустите му безизразни очи, започна да ми се гади. До него стоеше Дейзи. Тъмната й коса бе разрошена, а устните й — леко отворени, сякаш тъкмо е казвала нещо и са я замразили по средата на изречението. Зад тях забелязах Ана и Частън. Сега магията, заради която изглеждаха красиви като Елодия, бе изчезнала и те бяха съвсем обикновени. Изглеждаха много малки. Сърцето ми болезнено се сви.

Спомних си как с Ник се бяхме шегували в градината на абатство Торн и заклинанията, които бяхме използвали, за да си правим глупави и смешни дрехи. Сетих се как гледаше Дейзи и как тя несъзнателно се сгушваше в него винаги когато седяха един до друг.

— Държи хора тук като в склад, сякаш са някакви вещи. — Арчър, това е… Ох, сигурна бях, че тук ще открием нещо ужасно. Лара не би използвала мощна кръвна магия, за да пази рецепта за шоколадови бисквитки. Но това…

— Да — тихо се съгласи Арчър. — Това не е просто лошо, а направо кошмарно.