В плен на магията

Взирах се в тила на госпожа Касноф и се чудех откъде да започна. Толкова неща исках да й кажа, че в главата ми цареше пълен хаос. Когато седнах до нея, тя дори не се обърна да ме погледне.

Здравей, Софи — поздрави ме, все така без да откъсва поглед от водата.

— Здравейте — успях да промълвя.

— Тя бе толкова тиха и кротка — промълви госпожа Касноф.

За миг се обърках. Не разбрах кого има предвид.

— Когато бяхме малки — продължи тя, — баща ни се страхуваше, че никога няма да проговори. — Едва сега разбрах, но става дума за Лара. — Аз обаче знаех. Умът й работеше непрекъснато. Мислеше, мислеше, мислеше. Винаги е приличала повече на баща ни от мен. Той не спираше да повтаря „Целта оправдава средствата“ — прошепна госпожа Касноф. — „Целта оправдава средствата.“

Подтикната от внезапен импулс, протегнах ръка и я сложих върху нейната. Кожата й бе леденостудена и крехка като древен пергамент.

— Вие обаче не вярвате в това — казах. — „Хеката“… Е, училището не бе най-любимото ми място на света, но не беше лошо. Сигурна съм, че не това искате в действителност — обясних аз и махнах към мъглата, порутената сграда, отронения и загиващ остров.

Госпожа Касноф обаче пак не ме погледна. Само поклати глава и измърмори:

— Това искаше той. Заради това се отказа от всичко.

— Кой? — попитах с пресъхнало гърло. — Баща ви ли?

Това бе може би единственият ми шанс да разговарям с нея и трябваше да се концентрирам.

— Защо ме доведохте тук?

Едва сега тя се обърна към мен. По умореното й лице имаше следи от сълзи.

— Софи Мерсер — произнесе. — Четвърто поколение демон. Единствената. Останалите са прекалено млади, твърде нови. Твърде… непредсказуеми. Ти обаче — пресегна се и сграбчи лицето ми в длани, а аз инстинктивно понечих да се освободя, — си различна. Ти си най-голямата ни надежда.

— Най-голямата надежда за какво? — запитах.

— В кръвта ни е — меко каза тя. — В кръвта. В твоята, и моята и тази на баща ми, в тази на Алис…

Гласът й заглъхна. Тя ме гледаше, но не ме виждаше.

— Какво означава това? — настоях, но директорката просто ме пусна и очите й отново се замъглиха.

— Госпожо Касноф?

Протегнах се и я разтърсих за раменете, но тя като че ли дори не усети. Обзе ме отчаяние и ми се прииска така да я раздрусам, че зъбите й да изтракат. Какво ни беше и кръвта? Как бе възможно аз да съм надеждата за каквото и да било?

— Софи — повика ме някой.

Обърнах се и видях Кал, който бе застанал зад пейката.

— Хайде, ела — подкани ме той и ми протегна ръка.

Вгледах се отново в госпожа Касноф, в побелялата й коса и опустошеното й лице. След това поех ръката на Кал и му позволих да ме отведе.