В плен на магията

Хванах го за ръкава и го дръпнах отново долу.

— Почакай. Моля те, Елодия!

Тя долетя над нас. Изражението й бе неразгадаемо.

— Какво точно искаш да направя?

Обзета от облекчение, пуснах ръкава на Арчър и отговорих:

— Каквото ти е по силите. Някаква защитна магия, или пък да го направиш невидим… нещо, каквото и да било.

Елодия скръсти ръце на гърдите си и сърдито се вгледа в Арчър. Накрая обаче махна с ръка и отсече:

— Уф, добре, де! — и се вмъкна в тялото ми.

Усещането Арчър да гледа мен, но да вижда Елодия бе изключително странно. Лицето му бе застинало в безизразна студена маска, каквато никога преди не бе показвал пред мен. Още по-странни бяха мислите и чувствата на Елодия в главата ми. Тя бе ядосана. Гневът й пулсираше във вените ми, в стомаха ми. По-лошото обаче бе, че е… тъжна. И наранена.

— Подай ми ръцете си — чух да произнася собственият ми глас.

Той се поколеба за миг, после положи длани върху моите.

В същия миг в ума ми се появи картина: същите тези ръце обгръщат лицето ми, докато той ме целува. Не, всъщност не мен. Елодия.

Престани да мислиш за това!

Да не смяташ, че ще ми е приятно да си го спомням?, сопна ми се тя в отговор.

— Добре — каза на Арчър, който се бе вторачил в някаква несъществуваща точка над рамото ми. — Невидим не мога да те направя, но с това заклинание няма да изпитваш болка и ще получаваш само незначителни наранявания, нищо сериозно. Само че няма да продължи много дълго, така че предлагам със Софи да намерите начин да се измъкнете от тук ВЕДНАГА.

— А-ха, според тебе ние не сме се сетили за това, така ли?

— Искаш ли да ти направя магията, или не?

Арчър се намръщи, но кимна и стисна по-силно ръцете ми. След миг усетих как магическият дъжд на Елодия се посипа върху главата ми, как прелива по ръцете в пръстите и накрая преминава в Арчър. Щом направи заклинанието, Елодия рязко пусна дланите му и започна да трие моите в бедрата ми.

— Готово — заяви.

Арчър сви пръсти, погледна ги и каза:

— Благодаря.

— Все едно — подхвърли пренебрежително Елодия, след което просто изчезна, а аз се проснах на земята.

Сигурна съм, че представлявах много привлекателна гледка. Усетих как Арчър ме хваща за раменете и в следващия момент вече седях до него и се облягах на гърдите му.

— Уф, това беше по-откачено, отколкото си представях — промълви той с устни, допрени до слепоочието ми.

— На мен ли ми го казваш?! — изсумтях немощно аз. — Е, как се чувстваш сега?

— По-добре — отвърна. — Но ако магията наистина е краткотрайна, няма да е зле да намериш начин скоро да си поприказваш с госпожа Касноф.

За беда това се оказа трудна работа. През следващите няколко дни я виждах само на вечеря, а тогава тя си седеше на мястото на учителската маса и безизразно се взираше в стената. Започнах да се притеснявам. Как, по дяволии щях да я издебна насаме?