Една любов в Париж

Лидия разбрала. Станало й ясно, че мадам Беже считала за необходимо да се държи така, както би направила при обикновени обстоятелства. Ако се откаже от някое посещение, хората можеха лесно да си помислят, че го е направила от страх, че синът й може да бъде замесен в убийството на англичанина. А ако изпълнеше това си обществено задължение, щеше да докаже, че е далеч от нея всяка мисъл за подобна възможност. Тя била жена с неукротим дух. В сравнение с нея Лидия се намирала за слаба и мекушава.

Щом старата жена излязла, Лидия заключила външната врата, тъй че никой да не може да влезе, без да позвъни, и прекосила малката градинка. С един поглед огледала малката морава, потънала в бурени и заобиколена от посипаната с пясък алея. По средата на моравата имало една леха, засята с хризантеми, които трябвало да цъфнат през есента, Лидия била почти сигурна, че свекърва й едва ли ще е скрила тука банкнотите, а в къщата си. Пристройката се състояла от една доста голяма стая и едно малко помещение до нея, пригодено от старата жена за килер. Голямата стая била мебелирана с махагонова спалня, богато украсена с резба; имало диван, едно кресло и тоалетна масичка от розово дърво. По стените били окачени увеличени снимки — тя самата заедно с покойния си съпруг, снимка на гроба му, а под нея разните му медали и „Почетният легион“ и снимки на Робер от различни времена. Лидия се замислила къде може такава жена като свекърва й да скрие нещо. Тя сигурно си имала свое постоянно скривалище, защото от години била принудена да пази парите си някъде, където Робер да не може да ги намери. Толкова хитра жена била, че не можела да си избере за скривалище някое толкова обикновено място като леглото или някое тайно чекмедже на тоалетната масичка, или пък седалката на някое кресло или под пружините на дивана. Камина нямало, а само една газова печка с кюнец. Лидия огледала печката по-отблизо, но не могла да открие никаква възможност да се скрие нещо в нея; освен това през зимата печката се употребявала, а Лидия знаела, че свекърва й не е жена, щом намери известно скривалище, впоследствие да го сменя. Тя се огледала безпомощно. Тъй като не й дошло нещо по-добро наум, разхвърлила леглото и свалила калъфката на възглавницата, прегледала я, опипала я внимателно. Дюшекът бил ушит от извънредно дебел плат, със стегнат шев и дебели конци, затова Лидия била сигурна, че мадам Берже не би могла бързо да разпаря шева и пак да го зашива. Щом щяла дълго време да си служи с едно и също скривалище, то трябвало да бъде леснодостъпно, за да могат лесно да се изваждат парите и всяка следа пак да се заличава. За по-сигурно Лидия прегледала скрина и чекмеджетата на писалищната масичка. Нищо заключено нямало, всичко било грижливо подредено. Прегледала и в шкафа. През цялото време умът й трескаво работел. Била чувала безброй истории как руснаците криели разни вещи, пари, скъпоценни камъни, за да ги спасят от болшевиките. Била чувала за случаи, когато и най-голямото остроумие оставало без полза, и за други, когато разкриването било осуетявано като по чудо. Спомнила си за една жена, която била претърсена във влака между Москва и Санкт Петербург. Съблекли я съвсем гола, но тя скрила диамантената си огърлица в подплатата на коженото си манто. Макар че го прегледали най-обстойно, не могли да открият диамантите. И мадам Берже имала кожено манто, от астраганени кожи, купено преди много години, сега окачено в гардероба. Лидия го извадила и го прегледала, но не могла нищо нито да види, нито да напипа. Никъде нямало и следа от нов шев. Тя го окачила пак на мястото му и извадила една след друга три-четири рокли, които мадам Берже имала, но никъде не открила под подплатата скритите банкноти. Сърцето й се свило от отчаяние. Започнала да се страхува, че може свекърва й толкова добре да е укрила банкнотите, че изобщо да не може да ги намери. Хрумнала й нова идея. Чувала мнозина да казват, че най-добрият начин да се скрие нещо бил да се сложи на толкова леснодостъпно място, че никому да не хрумне там да го търси. Например в някоя кошница за ръкоделието, каквато и мадам Берже била сложила върху една малка масичка до шезлонга си. Младата жена погледнала към часовника си доста обезсърчена, защото времето минавало, а тя не можела да рискува да се бави твърде много, и започнала да се рови из кошничката. Имало един чорап, закърпен от мадам Берже, едни ножици, игли, различни изрезки от плат и панделки и няколко кълбета прежда и чилета коприна. Имало и един полупривършен шал от черна вълна; мадам Берже си го плетяла, за да има с какво да се намята, когато прихождала от пристройката до къщата. Под черните и белите кълбета за голяма своя изненада Лидия намерила и едно жълто кълбо. Тя се запитала за какво ли можело да трябва това кълбо на свекърва й. Сърцето й трепнало, когато хвърлила поглед към завесите. Две от завесите висели пред стъклената врата, през която стаята получавала светлината си; вторият чифт завеси служели да прикриват вратата между стаята и килера. Мадам Берже се гордеела твърде много с тези завеси; те принадлежали едно време на баща й, за тях си спомняла още от най-ранно детство.