Една любов в Париж

Лидия изпаднала в ужас. Тя нито за миг не се съмнявала, че Робер е извършил убийството. Толкова била сигурна в това, сякаш присъствувала на местопрестъплението.

— Как е могъл? Как е могъл? — викала тя.

Но щом чувала собствения си глас, изтръпвала от ужас. Дори и когато кухнята била празна, пак не смеела да изказва гласно мислите си. Първият, единственият й порив бил да спаси Робер от страшната опасност, надвиснала над него. Каквото и да бил извършил, тя го обичала; каквото и да направел, нищо не можело да окаже влияние върху любовта й. Когато се замисляла за възможността да й го отнемат, почти се разпищявала от болка. Дори и в този миг се опиянявала при спомена за меките му устни, за чувствата, които изпитвала, когато усещала стройното му младежко тяло притиснато до нейното. Казвали, че ножът бил забит с голяма сила, затова търсели някой едър, снажен мъж. Робер бил силен и жилав, но не бил нито едър, нито снажен. Тогава й дошло на ума подозрението на портиерката. Полицията щяла да търси из нощните заведения и кафенета на Монмартър и по Рю дьо Лап, където се навъртали хомосексуалисти. Робер никога не ходел из такива заведения, а Лидия знаела най-добре от всички колко далеч бил той от каквито и да е ненормални наклонности. Наистина той бил редовен посетител в бара на Жожо, но там ходели и мнозина други; той хотел там, за да получава възнаграждения от жокеите и благоприятни условия от посредниците за обзалагания.

Никакво съмнение не можело да падне върху него. Никакво основание нямало, за да падне съмнение върху него. Панталонът бил изгорен, а кой можел да се досети, че стиснатата мадам Берже е убедила сина си да си ушие два панталона за едно сако? Ако полицията откриела, че Робер се познавал с Джордан (Джордан се познавал с много хора) и ако претърсела къщата (не било вероятно, но било възможно полицията да разследва всички лица, които имали известни връзки с убития), тогава нищо не щели да открият. С изключение на малката пачка банкноти от по хиляда франка. При мисълта за тези пари кръвта на Лидия се смразила. Лесно можело да се установи, че се намирали в затруднено материално положение. Робер и тя винаги си мислели, че майка му все трябва да има някое малко съкровище, заровено някъде из градинката, но то сигурно се било стопило, откакто Робер останал без работа. А ако паднело подозрение върху него, полицията щяла неизбежно да узнае какво било станало тогава — защо си бил изгубил службата. А как можели да обяснят откъде имат у дома си тези няколко хиляди франка? Лидия не знаела колко банкноти били. Може би осем… или десет. Във всеки случай голяма сума за бедни хора. Но с такава сума мадам Берже никога не щяла да се раздели доброволно дори и да знаела по какъв начин синът й се бил добрал до нея. Не щяла да има сили да го направи. Щяла да употреби всички хитрини да укрие някъде парите, където никой няма да ги намери. Лидия била сигурна, че щяло да бъде безполезно да говори с нея; никакви аргументи не можели да увещаят старата жена да постъпи другояче. Само едно нещо й оставало: да намери банкнотите и да ги унищожи. Преди да го направи, нямало да има нито миг спокойствие. След това полицията можела да дойде. Никакви компрометиращи доказателства не щяла да намери. Замислила с трескав страх къде може мадам Берже да е скрила парите. Лидия рядко отивала в пристройката, защото мадам Берже сама си шетала, но познавала добре цялата обстановка там и започнала да премисля разположението на всяка мебел и всяко кътче, което можело да послужи за скривалище. Решила още при пръв удобен случай да извърши основно претърсване.