Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Ако можете да оборите дори и едно изречение, госпожо, ще ви изслушам с благодарност.
— О, аз не мога да ви отговоря, нямам никакви отговори, умът ми не работи по този начин, но чувствам, че не сте прав, така че знам, че грешите.
— Откъде знаете?
— Чувствам го. Не се водя по главата, а по сърцето си. Може да сте добър в логиката, но сте безсърдечен.
— Госпожо, когато всички видим хората да умират от глад около нас, вашето сърце няма да бъде от никаква полза за тяхното спасяване. А аз съм достатъчно безсърдечен, за да кажа, че когато закрещите „Но аз не знаех!“ няма да получите прошка.
Жената се извърна, с разтреперани бузи и глас:
— Несъмнено това е забавен начин да се говори на парти!
Един едър човек с неуловим поглед каза високо, с пресилено радостен глас, който предполагаше, че единственият му интерес към всеки проблем беше да не му позволи да стане неприятен:
— Ако така усещате парите, сеньор, мисля, че съм ужасно доволен, задето притежавам доста акции на „Д’Анкония мед“
Франсиско каза остро:
— По-добре си помислете още веднъж, сър.
Риърдън тръгна към тях, а Франсиско, който като че ли не гледаше към него, веднага тръгна да го посрещне, сякаш другите изобщо не съществуваха.
— Здравейте — каза Риърдън просто, с лекота, като на приятел от детинство. Усмихваше се. Видя как усмивката му се отрази по лицето на Франсиско.
— Здравейте.
— Искам да говоря с вас.
— С кого мислите, че говоря през последния четвърт час?
Риърдън се разсмя, признавайки точка за противника си.
— Не мислех, че сте ме забелязали.
— Забелязах, когато влязох, че вие сте единият от единствените двама души в тази стая, които се радват да ме видят.
— Не сте ли твърде самонадеян?
— Не, само твърде благодарен.
— Кой беше другият човек, който се радваше да ви види?
Франсиско вдигна рамене и каза:
— Една жена.
Риърдън забеляза, че Франсиско го беше отвел встрани, далеч от групата, толкова умело и естествено, че нито той, нито другите бяха забелязали, че е направено нарочно.
— Не очаквах да ви видя тук — каза Франсиско. — Не биваше да идвате на този прием.
— Защо не?
— Може ли да попитам какво ви накара да дойдете?
— Моята жена нямаше търпение да приеме поканата.
— Простете ми, че го изказвам така, но нямаше ли да е по-подходящо и по-малко опасно, ако ви беше помолила да я заведете на обиколка по бардаците?
— За каква опасност говорите?
— Господин Риърдън, вие не знаете как тези хора правят бизнес или как тълкуват присъствието ви тук. По вашия кодекс, но не и по техния, приемането на нечие гостоприемство е знак за добра воля, декларация, че вие и вашият гост сте в цивилизована връзка. Не им давайте разрешение да мислят подобно нещо.
— Тогава защо вие сте тук?
Франсиско весело сви рамене.
— О, няма значение какво правя аз. Аз съм просто купонджия.
— Какво правите на този прием?
— Просто си търся завоевания.
— И намерихте ли?
С неочаквано откровено лице Франсиско отвърна сериозно, почти тържествено:
— Да, мисля, че ще бъде най-доброто и най-страхотното.
Гневът на Риърдън беше неволен, викът му не беше пълен с упрек, а с отчаяние:
— Защо се пилеете по този начин?
Намек за усмивка, като далечен изгрев, се появи в очите на Франсиско, когато той попита:
— Ще признаете ли, че ви засяга?
— Ще чуете още няколко признания, ако към това се стремите. Преди да ви срещна се чудех как можете да пилеете богатство като вашето. Сега е по-лошо, защото не мога да ви презирам, както тогава, както бих искал, и все пак въпросът е много по-ужасяващ: как можете да пилеете ум като вашия?
— Не мисля, че точно сега го пилея.
— Не знам дали изобщо е имало нещо, което някога е значело нещо за вас, но ще ви кажа нещо, което не съм казвал на никого преди. Когато ви срещнах, спомняте ли си, че ми казахте, че искате да ми предложите благодарността си?
В очите на Франсиско нямаше и следа от веселост — Риърдън не беше се изправял никога срещу толкова сериозен и уважителен поглед.
— Да, господин Риърдън — тихо отговори той.
— Казах ви, че нямам нужда от нея и ви обидих. Добре, спечелихте. Речта, която произнесохте тази вечер — това ми предлагахте, нали?