Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Няма нищо чудновато в това, което ще ви разправя — започна печалният човек, — няма дори нищо необикновено. Бедността и болестите са нещо твърде обичайно всред много слоеве на обществото и не заслужава да им се обръща повече внимание, отколкото на постоянните обрати в човешката съдба. Нахвърлял съм тези кратки бележки единствено защото лицето, за което се говори в тях, ми беше добре познато от много години. Проследих стъпка по стъпка неговото падение, докато той стигна онзи краен предел на нищета, отдето няма никакъв изход.

Човекът, за когото ви разправям, беше незначителен актьор — от миманса — и като повечето от своята среда беше отчаян пияница. В по-доброто време на своя живот, преди да залинее от безпътството си и да заслабне от болести, той получаваше хубава плата и ако беше внимателен и предвидлив, щеше да я получава още няколко години — но не много; защото подобен род хора или умират рано, или изразходват тъй неестествено телесната си мощ, че изгубват преждевременно жизнената си сила, на която единствено могат да разчитат за своето съществуване. А що се отнася до него, основният му порок тъй бърже го съсипа, че скоро стана невъзможно да прибягват до него за ония роли, в които той наистина бе полезен за театъра. Кръчмата за него имаше очарование, на което той не можеше да устои. Занемарена болест и страшна мизерия го грозяха — а след това естествено и смърт, — ако продължаваше по този път. А той наистина продължи и сами бихте могли да догадите последствията: не можеше вече да получи никъде работа и остана без хляб.

Всеки що-годе запознат с театъра знае каква тълпа от опърпани, изпаднали в мизерия хора се въртят около големите сцени — това не са редовно ангажирани актьори, а множество статисти, палячовци и тям подобни, наемани за някоя пантомима или пасхална драма и след това освобождавани, докато постановката на някой друг тежък спектакъл наложи отново да се прибегне до техните услуги. Такъв начин на живот бе принуден да води и моят познат; за едно появяване всяка вечер в някакъв второстепенен театър получаваше по няколко шилинга на седмица и тъй задоволяваше старата си пагубна наклонност. Но не след дълго дори този източник пресъхна: нередовният живот не му позволяваше да припечели и предишното мизерно възнаграждение и той направо стигна пред прага на гладната смърт; от време на време му се удаваше да се сдобие с по някоя пара или като вземаше назаем от някой свой стар другар, или като се добереше до сцената на някой от най-долнопробните малки театри; а успееше ли да спечели нещичко, той веднага го изразходваше по вече известния начин.

По това време — дотогава той бе просъществувал бог знае как повече от година — получих кратък ангажимент в един от театрите на десния бряг, към Съри, и там отново видях този човек, след като го бях изгубил от очи за известно време; защото аз бях на турне из провинцията, докато той се бе влачил из улиците и уличките на Лондон. Бях се вече преоблякъл да си вървя и прекосявах сцената към изхода, когато той ме тупна по рамото. Никога не ще забравя отблъскващата гледка, която срещнаха очите ми, когато се извърнах. Той беше облечен за пантомимата с възможно най-абсурдните дрехи на клоун. Призрачните фигури и Танца на Смъртта, най-страшните образи, създадени някога върху платното на най-талантливия художник, далеч не биха могли да представят нещо тъй ужасяващо. Подпухналото му тяло върху съсухрените нозе — тяхната уродливост се подчертаваше стократно от невероятния костюм, — изцъклените очи, страхотно открояващи се всред дебелия слой грим, наплескан по лицето; главата му така гротескно разкрасена, потрепваща от паралитични спазми, и дългите костеливи ръце, белосани с тебешир — всичко му придаваше грозен, нечовешки вид, за който никакво описание не може да даде подходяща представа; и до ден-днешен ме побиват тръпки, когато си го припомня. Гласът му прозвуча глухо и пресекливо, когато ме дръпна настрана и с несвързани думи ми изброи дългата поредица от болести и лишения; завърши както винаги с настоятелна молба да му се услужи с някаква съвсем незначителна сума. Сложих няколко шилинга в ръката му и когато и излизах от театъра, чух как залата просто ревеше от смях при неговото първо премятане на сцената.