Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
- Ти... ти... ти си луд! Доведе ме в пещера, под земята, и нямаш идея как да ме върнеш?
Мъжът вдигна една от тъмните си вежди.
- Повечето пещери се намират под земята.
- Знам това! Аз съм археолог, ти...
Игнорирайки жлъчните й думи, Джъстис вдигна ръка с намерението да я докосне. В никакъв случай. Няма да се случи, дори и той да беше секс на клечка. Отскочи назад, далеч от него. Положи глава в ръцете си и вдиша дълбоко. Опита се да се успокои, за да може да измисли разумен план. Да, план - от това се нуждаеше.
Не случаен, изпълнен с безсмислен ужас: план, който бъдещите археолози биха изпитали, когато открият раздробените й кости близо до чифт ръкавици, друг скелет и проклет меч.
Със закъснение осъзна, че пръстите й са вплетени в косата й. Голите й пръсти.
- Ръкавиците ми? Какво си направил с ръкавиците ми? - Дишането й се ускори, докато дробовете й бяха на път да изскочат от гърдите й.
Мъжът мълчаливо посочи към пода, в близост до купчината завивки, на които бе спала. Тя се дръпна назад и се наведе, за да ги вземе, но той се приближи с тази зловеща свръхскорост и сграбчи китката й преди да е успяла да нахлузи едната ръкавица.
- Защо, Кийли? Защо са ръкавиците? Усещаш, че ти дават чувство за безопасност ли? -Гримаса разкриви лицето му. - Толкова ли съм ужасяващ?
Пусна китката й и клекна, после се изправи, а в ръцете си държеше меча си. Преди да може да се възпротиви, да го избегне или да предприеме каквото и да е движение, той го бутна в ръцете й.
- Тогава вземи това. Вземи меча, който толкова години съм носил като част от себе си и го използвай срещу мен, ако чак толкова се страхуваш - настоя той. Тъмните му очи и грубият глас я вледеняваха. - За да убиеш човек, трябва да го намушкаш с отрия край на меча. - Той сложи ръка на гърдите си, точно там където се намираше сърцето му, но вече бе късно.
Прекалено късно.
Дръжката на меча му си пасна в ръката й, сякаш търсеше допира й. Искаше да го опознае.
Имаше чувството, че иска да притежава ума й, също както Джъстис изказа претенциите си към останалата част от нея, когато я бе довел тук.
Скоро мисълта за мястото, на което се намираше изчезна, тъй като защитите й бяха премазани от тежестта на вековете. Насилствена, кървава смърт наводни незащитените коридори на съзнанието й.
- Не - опита се да се възпротиви, дори и когато отгласът от историята, заключена в меча, я принуди да се подчини. - Не, не, не. Прекалено много, прекалено много. Не мога... ръкавиците ми. не мога.
- Кийли! - извика Джъстис, но звукът бе заглушен. Далечен. И все пак той я хвана.
Държеше я.
Но беше прекалено късно. Крещейки безмълвно, потъваше в мрака на собствената си празнота. Докато пропадаше, погледна в очите му и успя да изрече едно последно изречение.
- Няма да оцелея.
* * *
Кийли се приземи в така реалното си видение, изпитвайки физическа болка. Разкъсването на нейното съществуване се прояви с разяждаща болка по наранената й и кървяща плът, която чудно защо се бе съсредоточила в областта на лицето и гърлото й.
Ахна и падна назад, а вниманието й бе привлечено от пода, който беше много по-различен от онзи в пещерата. Този бе изключителен, покрит с бял мрамор, инкрустиран с орнаменти, изработени от злато, мед и друг метал, подобен на медта, но блестеше и приличаше на скъпоценен камък. Болката отново се засили и тя осъзна, че може би няма да преживее това видение. Болка, по-силна от всяка друга, се загнезди в гърлото й и сякаш го стисна. Хриптеше, докато дишаше, но силен стон, идващ от по-навътре в стаята, я накара да потърси източника му
Беше жена с тъмни коси, която бе коленичила на пода, държейки се за корема. Беше бременна. Жената, очевидно раждаше, но болката, изписана на лицето й накара Кийли да премисли желанието си някога да има дете. Отново извика. Трябва да бе заради контракциите. Ако идваха толкова бързо, една след друга, не значеше ли това нещо?
О, не. О, не, не, не. Жената щеше да роди бебето си точно тук, на пода. Кийли се опита да извика, но изгарящата болка, която преряза гърлото й и показа, че жената в която се бе превърнала в това видение, нямаше да може да говори, поне не скоро. Какво се случваше с нея? Изпълнена със страх, усети невидимо жило да докосва разкъсаната й плът. Пръстите й проследиха раната й и откриха дълъг разрез по врата й. Не беше дълбока, но кървеше обилно.
Заради болката, която изпитваше, можеше да предположи, че някой съвсем скоро я е ударил, но пръстите й не успяха да намерят следи от рани близо до очите й, където се бе съсредоточила болката.