Освобождението на Атлантида

Но изглеждаше сякаш се опитва да премести пирамида със силата на мисълта си. Не можеше да промени това, което се бе случило толкова отдавна. Независимо колко искаше да помогне.

Когато контракциите намаляха, жената със синята коса успя да се надигне и да огледа стаята. Кийли направи същото и отново ахна. Мраморни колони се редяха до стените, а в далечината се виждаше златен трон. Би трябвало да се намира в тронната зала.

Но не беше сама.

Как изобщо можеше да го пропусне? Мъжът, който стоеше пред трона. Неговата черна коса, аристократични черти и царствено присъствие й напомняха за Конлан и Вен, и тя позна меча, който той държеше - този, изпратил я в бездната на това видение.

С тази разлика, че сега бе мокър и окървавен. Привлечена от отвратителното му очарование, Кийли гледаше втренчено доказателството за това, че точно този мъж е прерязал гърлото й. Г ърлото на домакинята й.

Тяхното гърло. Черна пелена замъгли зрението й и тя не знаеше дали да се опита да остане в съзнание, или да позволи припадъкът да я изкара от това видение. Дали домакинята й не припадаше?

Дали мъжът с меча щеше да я накаже, ако го направеше?

И след като Кийли не можеше да въздейства на миналото, само изпитваше неразположението на приемника си, без съмнение, породено от страха и кръвозагубата.

Родилката извика и викът й бе пропит със страдание и безнадеждност. Погледна нагоре към мъжа, молейки го с очи, от студения, твърд под, където бе съвсем сама.

- Умолявам ви, помогнете ми. Това бебе излиза и то още сега.

Тогава Кийли осъзна че чува и, най-важното, разбира древния език на атлантите. Ритъмът на езика наподобяваше на музика и изглеждаше някак грешно този така красив език да се използва, за да се описва страдание. Грубостта в английския, щеше да е по-подходяща.

„Не виждаш ли че изпитвам болка? “ или „Помогни ми, копеле такова!“

Три контракции, една след друга, приковаха жената на пода с тежестта на болката. След всяка следваща коремът й се стягаше и изглаждаше твърд като скала. Но това, което трябваше да се случи, не се случваше.

Поне според Кийли. Колебливо погледна към крака на жената, под копринената пола, молейки се главата на бебето все още да не се е показала.

Все още не. Но Кийли забеляза нещо друго. Нещо, което заради шока не бе успяла да забележи по-рано. Кожата по ръцете и краката на жената бе с цвета на слонова кост, примесена с много бледо синьо. Тя не беше човек, нито атлант. Бе нещо съвсем друго.

Изглежда, че контракциите отново намаляха и писъците на жената на пода се превърнаха в ридания. Кийли отново, но напразно, се опита да накара жената, в чието тяло се намираше, да стане и да помогне на родилката. Но страховете на бедното момиче бяха прекалено силни, за да бъдат преодолени.

Яростта помете съзнанието на Кийли и тогава една-единствена непоколебима мисъл се зароди в ума й. Ако оцелееше след това видение щеше да намушка Джъстис със собствения му меч.

Копелето, което изглежда бе кралят, каза: