Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
— Не помня да си бил… такъв. — След това обаче си спомних всички случаи като дете, когато на сутринта му се появяваха синини, а следобед вече се бяха разсеяли или пък както куцукаше, най-неочаквано започваше да върви съвсем нормално. Спомням си колко учуден остана лекарят, когато фрактурата на черепа му заздравя за броени седмици вместо за месеци.
— Развива се с възрастта и… опита.
— Суперсилите са много по-мощни от космите под мишниците и младежките пъпки — отбелязах аз.
Даниъл се разсмя.
— Това ни е семейна черта. — Сниши глас. — Нали знаеш какво казва баща ти за дявола в проповедите си — рогатият постига своето посредством ласкателства, завист и самодоволство.
Кимнах. Това беше една от любимите теми на татко.
— Е, дяволът невинаги е действал толкова изтънчено. Първоначално е използвал демони, вампири и други зли духове, които да му вършат работата. Истински създания, които пощръкляват нощем. — Даниъл ме погледна, за да прецени реакцията ми.
Не знаех какво да кажа или да мисля. Той сериозно ли говореше? Наистина ли искаше да повярвам, че съществуват чудовища? Но ето че до днес аз си мислех, че хора със суперсили и способността да се самолекуват са просто герои от комиксите.
Тъй като не отговорих, Даниъл продължи:
— Когато демоните плъзнали по земята и започнали да вършат злини, господ решил, че трябва да „отвърне на огъня с огън“, ако мога така да се изразя. Моето семейство — семейство Калби — води началото си от времето, когато не е имало писменост, още преди да бъде създадена истинска цивилизация. Семейството ми било част от племе воини. Те защитавали земите си, но също така вярата им в господ била непоклатима и следвали неотклонно учението му. Той решил да ги възнагради — да ги благослови със специални способности. Влял им същността на най-силното животно в планинските им гори, дарил ги с умението да са по-бързи, по-сръчни, по-силни, по-хитри и ловки от останалите хора. — Той прокара ръка по скулата си. — Не съм сигурен откъде се е взела способността да се церим сами — сигурно е била част от пакета с добрини.
— И така господ създал съвършения воин за борбата срещу злото — думите ми звучаха логично, макар да ми беше трудно да повярвам на разказа му.
— Именно. За да се отличават, той дори ги дарил с руса коса, също като ангелите. — Докосна рошавата си, пясъчно кестенява коса. — Небесните хрътки. Така ги е нарекъл. Или е било нещо такова — оригиналната дума е изгубена. Най-близката, която знам, е шумерската урбат. Тяхно задължение било да проследяват демоните, да пазят смъртните от яростта на дявола.
— Тези… урбат… какво е станало с тях? Защо досега не съм чувала нищо?
Даниъл сви рамене.
— Останали в света на смъртните повече, отколкото им се полагало. Днес са само шепа хора. Предпочитат да живеят на групи — по-точно казано, на глутници. Много от тях са хора на изкуството, също като мен. Вероятно имаме някаква животинска връзка с природата. Има една група на запад. Живеят в нещо като творческа общност. Останах там известно време. Там се запознах с Гейбриъл.
— Ангела от градината ли? Нали каза, че той ти е дал висулката. Тя каква е?
Даниъл докосна черния камък.
— Късче от луната.
— Какво? — Нямам представа защо това ми се стори по-невероятно, отколкото разказа му дотук.
Той се усмихна. Прегърна ме, привлече ме до себе си и ми позволи да подържа черния камък, без да го сваля от врата си. Беше изненадващо топъл и съвсем не беше гладък, както изглеждаше. Имаше пореста структура, също като парче засъхнала лава. Притиснах пръсти към малкия полумесец, гравиран в средата.
— Помага ми да контролирам онова, което върша.
— Погали пръстите ми.
Отпуснах глава на гърдите му и останах изненадана, че чувам как бие сърцето му дори през якето. Дишаше бавно и дълбоко, но сърцето му биеше на пресекулки. Хем прекалено бързо, хем прекалено бавно — сякаш две сърца туптяха в гърдите му и двете нашепваха да повярвам на думите му.
Даниъл ме привлече по-близо. Спусна пръсти по яката на халата и докосна кожата ми. Едното му сърце ускори ритъма си, затрепка.
Пуснах каменната висулка. Тя подскочи на гърдите му.
— Даниъл? Ако хората като теб — урбат — все още съществуват, това означава ли, че и чудовищата съществуват?
Той извърна глава настрани.
— Трябва да тръгвам. — Изправи ме със себе си, когато стана.
Не бях стабилна на покрива. Даниъл ми помогна да запазя равновесие. Никак не ми се искаше да тръгва. Стига да можех, щях да го накарам да остане при мен цяла нощ. Знаех обаче, че той няма да остане и тази вечер нямаше да отговори на други въпроси.