Кралицата на изменниците
- Автор: Канаван Труди
- Серия: the traitor spy trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-28-8
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралицата на изменниците». Краткое содержание книги:
„Кралицата на Изменниците“ е триумфалният завършек на трилогията „Изменникът шпионин“ която започна с „Мисията на посланика“ и продължи с „Отстъпница“.
„Несъмнено «Кралицата на Изменниците» представлява достоен край на историята на Сония, а романите на Труди Канаван са задължително четиво за всички почитатели на фентъзи жанра.“
„Вълнуващият завършек на тази трилогия е страхотно четиво. Препоръчвам всичките книги на Канаван за Киралия — те са много добри. Почитателите очакват с нетърпение следващата история — стискаме палци това да е продължение на историята на любимите ни герои.“
Good Books and the Random Movie
Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис“ за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис“, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика. Можете да й пишете на адрес trudi@spin.net.au, а повече за Киралия и Гилдията на магьосниците можете на откриете на адрес www.orbitbooks.co.uk
— Или някой, който работи за краля. Може би не искат да пишем документи.
Денил усети как го побиват тръпки.
— Или да правим преписи на изследователските ни записи.
— Не може да бъде. Откъде знаят, че се занимаваш точно с това?
— От робите — отвърна Денил.
Тайенд присви очи.
— Които няма как да знаят, че ти пишеш само за своите открития, а не за лоркиновите.
Денил въздъхна.
— Няма да мога да изпратя второто копие в Гилдията на сигурно място, нали?
— Може и да бъркам, че хората на краля са взели мастилото — рече Тайенд. После погледна замислено към Денил. — Или пък не. Може би ще е по-добре да заключиш записките си с магия, в случай, че на робите им е наредено да ти ги откраднат. — Той направи крачка към коридора, спря се и погледна назад. — Ще ти донеса моето мастило. Може би двамата с Мерия ще успеем да намерим още от сачаканските ни приятели.
Глава 10
Лош избор
Лоркин лежеше на твърдия, студен под и се опитваше да не слуша тежкото дишане на робинята. „Дори не знам името й“ — помисли си той. Определено трябваше да научи името на жената, която страдаше толкова много заради него. „Заради Изменниците“ — напомни си той. Но не намираше сили да я попита. Не и когато умишлено отказваше да я изцели.
Ако го направеше, сачаканците щяха отново да я наранят.
Ако не го направеше, жената щеше да умре. И тогава те щяха да намерят друг роб, когото да наранят.
Първоначално Лоркин смяташе, че ще е по-добре, ако пострадат по-малко хора, но когато се беше приближил до нея, тя му бе изсъскала да стои настрани. Реакцията й бе същата и когато той се опита да й обясни, че може поне да спре болката. Макар че не можеше да му попречи да я изцели, ако искаше да се спаси от участта си чрез бягство в смъртта, той трябваше да уважи желанието й. А може би накрая болката щеше да я пречупи и тя щеше да го помоли за помощ.
Денят му се стори много дълъг. Ужасите следваха един след друг. Понякога се чувстваше като затворен в безкраен кошмар. Сачаканецът като че ли не се изморяваше от работата си и използваше най-разнообразни методи, за да причини на жената максимална болка, причинявайки минимални щети на тялото й. Лоркин видя неща, които никога нямаше да забрави. Чу звуци, които щяха да го преследват до края на живота му. Усети миризми, които един цивилизован човек никога нямаше да усети.
Знаеше, че няма да може да заспи, но реши да положи усилия. Когато накрая се отказа от опитите, той просто се престори на заспал.
Откъм робинята се дочу накъсано съскане и Лоркин веднага застана нащрек. Каза си, че жената сигурно пъшка от болка, а не се опитва да привлече вниманието му, но скоро се дочуха същите звуци. Той бавно и неохотно се обърна към нея.
Тя лежеше на една страна, свита на кълбо, притиснала към себе си счупената си ръка. Очите й бяха широко отворени и го гледаха. Когато Лоркин срещна погледа й, устните й се размърдаха, и макар от тях да не се отрони нито звук, думите прозвучаха ясно, сякаш говореше в съзнанието му. И го накараха да се смрази.
Убий ме.
Той я погледна невярващо. Не, не невярващо. „Смъртта е единственото й убежище. Аз мога да спра болката, ако тя ми позволи, но това е само физическата част от мъчението. Не мога да прогоня ужаса, унижението и страха“.
Но…
Вътрешностите му се свиха на кълбо. „Не мога да я убия“. Вината го зачовърка отвътре и той се извърна настрани. „Аз съм виновен за всичко. — Локрин поклати глава. — Не. Не съм. Но не мога да се преструвам, че поне отчасти не съм виновен за онова, което се случва с нея. Ако можех да направя нещо…“
Нещо?
„Но аз никога не съм убивал. Не че няма да го направя, ако се наложи да защитя себе си или някой друг, но не е редно да убивам човек, който не се опитва да нарани никого“.
Устните й отново се размърдаха и повториха молбата.
Той си спомни думите на майка си отпреди много години: „Като лечители ние сме способни да направим много, за да предотвратим смъртта, но границите на онова, което можем да направим, понякога се сблъскват с онова, което трябва да направим. Когато човек не може да бъде спасен и желае да умре, то тогава поддържането му жив е просто проява на жестокост“.
Заслушан в накъсаното дишане на робинята, той знаеше, че ще е жестоко от негова страна да я остави да страда без надежда за бягство.
„Но как да го направя?“ Пазачът ашаки седеше пред килията и ги наблюдаваше. Каквото и да направеше Лоркин, то трябваше да бъде извършено внимателно и безшумно, за да не привлече вниманието му.