Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Той втренчи очи в нея. Веселите искрици още се долавяха в погледа му.
— Що се отнася до кученцата… — той въздъхна. — Много е трудно да ги убиеш, когато се привържеш към тях.
Той взе мълчаливо кученцето от ръцете й и го върна при майка му. После повдигна шапката си за сбогуване и се отдалечи с бавни крачки.
Джени го гледаше как прекосява двора и осъзна, че й харесва да спори с него. „Поне има чувство за хумор — помисли си тя. — Жалко, че не го проявява по-често.“
Като хвърли един последен продължителен поглед към кученцата, Джени тръгна към къщата. Не можеше да се включи в работата на фермата, защото нямаше необходимите умения, но и не можеше да стои със скръстени ръце. Изпита завист към Симон. Тя познаваше правилата тук и с лекота успяваше да наготви за стотина души в непоносимата горещина на полупустинния климат. Тежеше на мястото си, знаеше какво да направи, за да изкара прехраната си.
— Господи — въздъхна Джени, — чувствам се напълно безполезна. Трябва да има все нещо, което мога да правя.
Като взимаше по две стъпала наведнъж, Джени отиде в кухнята и си направи чай. Сложи няколко бисквити в чинийката, излезе на верандата и седна на люлката, която бе окачена на куки за гредите. Тихото триене на дебелото въже през металните пръстени я връщаше към безбройните отминали лета и постепенно с люлеенето напред-назад, Джени, почувства как се отдалечава от шума на двора и в кошарите. Бе горещо дори и в сянката на верандата. Листата на пиперовите дървета и цветовете на тропическите храсти не помръдваха в нажежения въздух. Сред евкалиптовите дървета се обаждаха птици, а една двойка опосуми сновеше нагоре-надолу върху покрива на верандата.
С напредване на времето чаят й изстина, а слънцето се придвижи към хоризонта и мислите на Джени се върнаха към Матилда. По онова време Чаринга е била по-малка, по-недоходоносна, но ако Матилда можеше да я види сега, щеше да открие много познати неща.
Джени се вгледа в маранята и й се стори, че вижда онази слаба фигурка, увита в шарен шал, да тича боса през двора към потока. Тръпки полазиха по гърба й, когато фигурката се обърна, погледна я и й даде знак да я последва. Очевидно се опитваше да осъществи контакт — да приближи Джени към онези дълги зловещи дни и да я направи свидетел на злодеянието, което продължаваше и до днес. Но защо? Защо бе избрала именно Джени, за да разкрие живота си?
Чаят бе забравен, Джени гледаше втренчено в хоризонта. Чувстваше се странно привлечена от това дете на пустошта. Като че ли бяха сродни души и съдбите им някак си се преплитаха — и знаеше, че колкото и ужасно да бе пътуването, тя нямаше да изостави Матилда насред път.
Джени влезе вътре, взе втория дневник и се покатери на леглото. Отвори го с треперещи пръсти и след дълга въздишка, започна да чете.
Животът в Чаринга се бе променил. Матилда се стремеше да се слее със сенките и да стане колкото се може по-незабележима. Духът й не бе пречупен и умът й трескаво кроеше планове за отмъщение заради нещата, които Марвин й причиняваше през онези безкрайни нощи след връщането й.
Дните преминаваха в месеци и тя ставаше по-съобразителна и находчива. Пиянството му се превърна в нейно спасение и макар че стопяваше парите от продажбата на вълната, Матилда го поощряваше. Веднъж изпаднал в пиянски унес, Марвин вече не представляваше заплаха за нея. Но и това не й помагаше да заспи. Нощ след нощ, изтощена от тежката еднообразна работа, тя лежеше будна в леглото, с обърнат към вратата поглед и наострен слух за шума от стъпките му.
Една заострена пръчка се превърна в смъртоносно оръжие в слабите й бързи ръце, когато се опитваше да се защитава, но много често тя се обръщаше срещу нея. Отровните плодове и листа, които слагаше в храната му не действаха. Като че ли нищо не можеше да го досегне. Силите й се изчерпваха с течение на месеците на постоянно малтретиране, които започнаха да вземат своя дан. Сякаш това мъчение нямаше край, тази алчност нямаше засищане. Трябваше да го убие.
Острието на брадвата проблясваше под лунните лъчи, които се промъкваха през процепите на капаците и се отразяваха върху метала. Кръвта шумеше в ушите й, докато стоеше заслушана в притихналата къща. Матилда бе мечтала за този миг, кроила бе тайни планове и бе чакала да събере достатъчно кураж, за да изпълни замисленото. Сега стоеше в кухнята, стиснала здраво брадвата. По лицето и ръцете й имаше синини от последния й опит да се защити.