Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Симон изсумтя, вдигна подноса и го постави на леглото.
— Като закусиш, ще се почувстваш по-добре.
— Благодаря — промърмори Джени и потръпна от отвращение при вида на пържените яйца и мазния бекон. Как можеше да яде, когато Матилда беше държана като затворничка? И как можеше да се концентрира върху бърборенето на Симон, когато единственото й желание бе да се върне към 1924 година?
Симон излезе от стаята и няколко минути по-късно на Джени й се стори, че чува потракването на тенджери в кухнята. Клепачите й трепнаха, когато долови мелодията на валса, изпълнявана от някакъв далечен оркестър. Миризмата на лавандула изпълни стаята. Тя потъна в миналото, което я примамваше през пространството и времето в дълбок безпаметен сън, където призрачни сенки, приближаващите копита и силни насилнически ръце населяваха сънищата й.
Когато няколко часа по-късно Джени отвори очи, цялото й тяло блестеше от пот. Полежа известно време, объркана и смутена, докато не събра сили да приеме действителността и да се отърси от кошмарите. Слънцето прогони страшните видения и звуците на Чаринга заглушиха писъците.
— Това е смешно — възнегодува тя, като стана от леглото и уви чаршафа около тялото си. — Държа се като пълна глупачка.
Погледът й падна върху купчината тетрадки, които Симон бе подредила на тоалетката. Знаеше, че по-късно ще се върне към тях.
— Но не сега — изрече тя решително.
Уви по-плътно чаршафа около себе си и се запъти по коридора към банята. Дрънкането на тенджерите в кухнята изведнъж престана и Симон се появи иззад ъгъла.
— Не си докоснала закуската — каза с укор.
— Не бях гладна — опита се да се оправдае Джени. Защо Симон я караше да се чувства като непослушно дете?
По-възрастната жена я изгледа критично, после въздъхна.
— Знаех си, че си капризна, затова направих много вкусна супа.
Тя поведе Джени към кухнята с нетърпящ възражение вид и показа супената чиния, пълна с месо и зеленчуци, и топлия печен на жар хляб.
Джени стисна чаршафа, осъзнала, че отдолу няма никакви дрехи.
— Добре съм, Симон. Само съм малко изморена от дългото пътуване — усмихна се тя насила. — Тази супа изглежда наистина апетитно.
Симон седна на срещуположния край на масата и хвана с две ръце тежката бяла чаша, пълна с чай с цвят на кал, чиято пара струеше в лицето й. Тя не откъсваше очи от Джени, която смело изяде три лъжици от супата.
— Вкусно — промърмори.
Наистина беше така. Гъста и засищаща, точно каквато й бе нужна, за да прогони нощните сенки. Скоро чинията бе празна.
— Сега трябва да взема душ и да се облека. — Джени погледна часовника си. — Наистина ли е толкова късно?
— Сигурна ли си, че си добре? — Симон не изглеждаше много убедена, но и тя погледна часовника си. — Явно си имаше и друга работа. — Излизам на двора, за да нахраня пилците. Ако ти трябвам, само извикай.
Джени проследи с поглед как Симон слезе с клатушкане по стъпалата и се скри зад ъгъла. След като шумът от стъпките й заглъхна, тя се отправи към банята.
Няколко минути по-късно бе облечена и стоеше на верандата. Влажната й коса нежно охлаждаше тила й в обедната горещина. Тя вдъхна аромата на сгорещената земя и погледна към двора, където цареше оживление. Сезонът на стригане на овцете беше в разгара си и тя нямаше търпение да види дали животът по тези места е още същият, какъвто го помнеше от детските си години във Валуна.
Кошарата, в която се стрижеха овцете беше най-голямата постройка в Чаринга. Беше построена върху здрава тухлена основа и около нея имаше ограда. Въздухът наоколо бе напоен с прах, с блеенето на овцете и виковете на стригачите. Зад нея имаше лабиринт от други кошари.
Когато стригачите приключеха с някоя овца, на нейно място вкарваха следващата. Помощник-овчарите, повечето от които бяха млади и чернокожи, събираха накуп животните и подвикваха към кучетата, които подгонваха рунтавите овце, като ги хапеха и ръмжаха, опитвайки се да ги подчинят на някакъв ред.
Джени поседя известно време така. Гледката й напомни времето, когато, също като сега, стоеше край кошарите във Валуна. Обстановката не беше по-различна. Старите методи все още си бяха най-добрите. Джени заобиколи кошарата от другата страна, където остриганите овце се бутаха една в друга надолу към резервоарите с дезинфекционна течност. Силни, опитни ръце ги повдигаха, слагаха им печати, мокреха ги и ги инжектираха, след което ги пускаха в съседната кошара да преживяват болката си. Работата под безмилостното слънце бе тежка, но мъжете бяха жизнерадостни, въпреки потенето и усилията да контролират глупавите животни. Някои от тях успяваха да вдигнат глава и да извикат „Добър ден, госпожо“, преди да продължат борбата.