Последният валс на Матилда

Топлият ветрец огъваше тревата, сякаш невидими крака танцуваха по ливадата. Тръпка премина по тялото й. Очарованието на Чаринга бе помрачено от някаква мощна и мрачна сила. Присъствието й се чувстваше, както и музиката, която я съпътстваше.

Мислите й се върнаха към дневниците и застиналата тишина в гробището. Също като Матилда и тя бе омагьосана. Сега цялото й същество бе нащрек. Не само любопитството я бе довело тук, но също и нуждата да открие корените си, останали далеч назад в опитите й за самоутвърждаване. Не можеше да отрече, че програмата й се бе променила. Тя бе тук именно заради Матилда. Заради това четиринайсетгодишно момиче, което имаше нужда да разкаже историята си на някого, който щеше да я разбере.

Джени въздъхна. Изобщо не трябваше да идва тук. Възлагаше прекалено големи надежди на това пътуване и очакваше, че Чаринга ще й даде нов смисъл на живота сега, когато Пит и Бен си бяха отишли. Чаринга обаче й донесе само объркване.

Джени остави конете да пасат и продължи да броди около постройките. Плевни, пълни със сено; складове с машини и варели със смазочно масло; работници, които бяха заети с ежедневната си работа; овце, които блееха и трополяха. Безцелната й разходка я отведе при кучкарниците.

Малките кученца бяха изключително сладки с живите си очички, неукрепналите крачка и пухкавите опашчици. Тя вдигна едно от тях и зарови лице в козинката му. То леко я близна и Джени се засмя. Никой не бе в състояние да прогони черните мисли така, както едно малко животинче.

— Оставете проклетото куче долу!

Джени се вцепени, а кученцето продължи да мърда в ръцете й. Общуването с Брет Уилсън й беше дошло в повече за този ден.

— Това не е стригачницата, господин Уилсън. Ще го пусна, когато аз реша — тросна се тя.

Сивите очи се кръстосаха с виолетовите за един продължителен миг.

— Тези кучета не са домашни любимци. Всички тук трябва да заработват хляба си — включително и кучетата. Ако не стават за овчарски кучета, ги умъртвяваме.

— Обзалагам се, че стават — рязко отвърна тя. — Жалко, че процедурата не е същата за груби управители.

В очите му пробляснаха златни искрици и ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.

— Да застреляте управителя ми се струва малко прекалено, госпожо Сандърс.

Джени отново зарови лицето си в козината на кученцето. Този мъж й се присмиваше и тя не искаше той да забележи, че на нея й бе весело.

Брет пъхна ръце в джобовете си.

— Да приемем, че започнахме не както трябва, госпожо Сандърс. Какво ще кажете за примирие?

— Не аз започнах войната — каза тя с нетърпящ възражение тон и го погледна право в очите.

— Нито пък аз — отбеляза той с примирена въздишка. — Но на място като това трябва да има правила. Когато мъжете си отвличат вниманието по време на стригане, стават злополуки. А, повярвайте ми, вие ги разсейвате.