Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Силна ненавист бушуваше в гърдите й, когато пристъпи напред и едва докосна със стиснати устни брадясалата му буза.
Той се усмихна с нескрит сарказъм.
— Това не ми прилича на целувка. Сигурно се пазиш за Андрю Скуайърс. — Очите му с цвят на олово я изгледаха злобно. Задържа я още малко, после я пусна. — Помни какво ти казах, момиче. Ти ми принадлежиш — същото се отнася и за Чаринга.
Марвин сръга с шпорите коня в корема и препусна през двора.
Матилда гледаше прашната диря след него, докато не се стопи в далечината. Тишината на Чаринга я обгърна, внесе мир в душата й и възвърна енергията й. Тя погледна към небето. Предвещаваше дъжд, но дали това не бе само напразна надежда — облаците се разкъсваха и се придвижваха към Уилга.
Матилда нахрани прасетата и затвори кокошките, после прекоси двора, за да поговори с Гейбриъл.
Старият мъж бе клекнал край димящия огън. Тенджерата къкреше, пълна със задушено месо от кенгуру и зеленчуци.
— Дъждът приближава, господарке. Духовете на облаците разговарят с вятъра.
Матилда пое дълбоко въздух. Прав беше. Вятърът се бе променил и тя усещаше мириса на дъжд.
— По-добре да преместите колибите си. Когато потокът прелее, ще отнесе всичко.
Жълтите му зъби блеснаха, когато се засмя. Кимна в съгласие.
— Първо яденето. Има предостатъчно време.
Беше прав. Само още два дни имаше изпепеляващи горещини и сухи ветрове, после настъпи дъждовният сезон. Поройни дъждове се изливаха върху ламаринения покрив и чукаха по стъклата на прозорците. Водата запълни ямите, напои спечената земя и превърна потоците в пълноводни реки. Мълнии пронизваха черното небе, трещяха като пистолетни изстрели и превръщаха нощта в ден. Тътенът на гръмотевиците разтърсваше малката къща из основи.
Матилда се бе сгушила до старата печка. Не можеше да направи нищо повече. Конете бяха на топло в обора, Гейбриъл и семейството му — в плевнята със сеното. Овцете бяха изложени на риск, но останалите животни, затворени на сигурно място. От Марвин нямаше и следа.
— Само ти и аз сме тук, Блу — мълвеше тя и галеше старата овчарка по копринената козина на главата. Кучето изглежда разбираше потребността й от общуване, защото я близна по ръката.
Матилда загърна раменете си с шала. Къщата беше направена така, че да държи прохлада през горещите лета. Сега обаче вътре беше леденостудено. Димящият огън почти не затопляше стаята, а керосиновата лампа хвърляше само малък кръг светлина и не можеше да разпръсне сенките в ъглите. Независимо от това Матилда се чувстваше в безопасност. Дъждът беше неин съюзник. Той държеше Марвин далеч и възраждаше природата за нов живот. Скоро пустошта щеше да се покрие с растителност: диви бели анемонии, гъста трева и жилави фиданки.
Матилда се облегна назад, клепачите й натежаха. Тази нощ можеше да спи спокойно.
Силно тропане наруши съня й, тя скочи уплашено на крака и грабна пушката. Блу изръмжа заплашително и застана с разкрачени предни лапи и настръхнала козина.
— Кой е там? — извика Матилда силно, за да надвие тропането на дъжда по ламарината.
— Тери Докс от Караджонг, мила. Пусни ни да влезем.
Матилда се взря през пелената от дъждовни струи по прозореца, която й пречеше да вижда какво става навън. На верандата се очертаваха само някакви неясни силуети.
— Какво искате?
Тя сложи един куршум в цевта на пушката и издърпа назад петлето.
— Носим баща ти. Пусни ни вътре.
Матилда смръщи вежди. Защо беше цялата врява, ако ставаше въпрос за Марвин? Нещо не беше наред. Тя прилепи лице към прозореца. Силуетите помръднаха и се приближиха. Вече се виждаше, че са двама души. Като че мъкнеха нещо тежко. Марвин сигурно отново бе загубил съзнание и другарите му го носеха вкъщи.
Тя въздъхна облекчено. В това състояние поне не можеше да й причини нищо.
Стисна здраво пушката в едната ръка, докато отваряше вратата с другата. Вятърът яростно блъсна вратата и вкара в стаята листа и клонки от дърветата. Двамата мъже се вмъкнаха покрай нея. Марвин се люшкаше между тях. Тялото му се стовари на масата с тъп звук и тримата за момент застанаха мълчаливо.
Матилда премести погледа си от изплесканата с кал купчина на масата към двамата помощник-овчари, от чиито пелерини капеше вода. Имаше нещо странно в Марвин — беше прекалено неподвижен и тих.
Тери Докс свали смачканата си шапка и прокара пръсти през косата си. Очите му гледаха встрани и гласът му, обичайно жизнерадостен и весел, сега беше колеблив и несигурен.