Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Почувства нечии ръце на талията си, нечий дъх на бузата си и разбра, че той бе дошъл. Само че нямаше светлина, нямаше радостно посрещане, защото валсът стана меланхоличен и тъжен и Джени усети как настръхва, когато устните му едва докоснаха страните й.
Тя рязко отвори очи. Краката й спряха да танцуват. Пулсът й препускаше. Нямаше музика, а стаята беше празна, но въпреки това тя можеше да се закълне, че преди малко не беше сама. С треперещи ръце разкопча миниатюрните копчета и роклята се свлече на пода. Остана да лежи там — полите й бяха разперени в кръг, сякаш беше застинала в средата на призрачния танц.
— Стегни се, за бога — промърмори ядосано. — Даваш прекалено голям простор на въображението си.
Звукът на собствения й глас не можа да прогони усещането, че не е сама и Джени потръпна. Сгъна роклята и я прибра в сандъка. Стегна каишките, вдигна дрехите си от пода заедно с дневниците и отиде в стаята си. Набързо взе душ, мушна се между хладните шумолящи чаршафи и се опита да се отпусне.
Гърбът я болеше, раменете й бяха схванати, но независимо от това, колко пъти наместваше възглавниците и се въртеше от едната на другата страна, сънят не идваше. Споменът за онази музика и призрачния й партньор в танца не я напускаше.
Както си лежеше в полумрака, погледът й бе привлечен от дневниците, положени на стола. Като че ли я зовяха. Настояваха да бъдат прочетени. Джени се съпротивляваше, но натрапчивата мелодия зазвуча отново… Докосването на ръцете и студената му целувка я накараха да потрепери. Не от страх, а от нещо друго, което не можеше да обясни… Той искаше тези дневници да бъдат отворени и тя не бе в състояние да се съпротивлява.
Най-старият дневник беше разпокъсан и подвързан с твърда хартия. Страниците бяха изтънели и протрити. На първия лист една детска ръка бе написала:
„Това е дневникът на Матилда Томас, четиринайсетгодишна.“
Когато Джени започна да чете, призрачната музика спря.
Глава 5
Джени бавно изплува от света на Матилда с мокро от сълзи лице и със съзнанието, че е прекарала цялата нощ с това момиче, което бе прогонило очарованието на Чаринга, като й бе разкрило как фермата се бе превърнала в затвор. Струваше й се, че чува равномерния постоянно приближаващ се тропот на коня на онзи негодник Марвин, който щеше да я настигне и върне обратно. Сякаш споделяше страха на Матилда, която знаеше, че няма кой да чуе виковете и да й помогне.
— Твърде късно — прошепна тя. — Много съм закъсняла, за да мога да направя каквото и да било.
Когато сълзите й изсъхнаха и образите избледняха, тя осъзна, че Матилда сигурно се бе научила да се бори — да оцелява въпреки кошмарния живот с Марвин — иначе нямаше да има повече дневници. Погледът й се задържа върху купчината тетрадки. Те бяха доказателството и между техните мълчаливи страници се намираха отговорите на всичките й въпроси, породени от прочетеното през нощта.
— Добро утро. Ето я и закуската. — Симон нахлу в стаята. Жизнерадостната й усмивка замръзна, когато погледна към Джени. — Какво става, мила? Лоши сънища?
Джени поклати глава, бе твърде разстроена, за да може да говори. Мислите й все още бяха при Матилда, на онова място, където тя бягаше с всички сили, за да се спаси.
Симон остави препълнения поднос на земята и застана с ръце на кръста и поглед, вперен в разпръснатите по леглото тетрадки.
— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Цяла нощ си ги чела, нали? Резултатът е налице — разстроили са те.
Джени беше без дрехи под завивката и се почувства странно уязвима под загрижения поглед на по-възрастната жена.
— Добре съм. Наистина — каза тя със заекване.
Симон цъкна с език, събра бързо омразните дневници и ги хвърли върху тоалетката.
— Никога не съм могла да проумея тези писания — изрече тя, докато ги подреждаше. — Брет хубавичко ще ме наругае, ако разбере. Каза ми да се погрижа да си починеш добре.
„Колко интересно — помисли си Джени с ирония. — Не знаех, че го е грижа за мен.“
— Остави Брет Уилсън на мен, Симон — каза твърдо. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.