Последният валс на Матилда

— Не го мисли. Ще се оправи — измърмори той.

Мама Бейкър го изгледа изпитателно, но не каза нищо повече и двамата продължиха да пушат мълчаливо. Брет можеше да познае по угриженото изражение на лицето й, че имаше и нещо друго, което я притесняваше.

— Разбрах, че сте имали пререкание с госпожа Сандърс — проговори тя накрая. — За какво беше?

Нещо очевидно я притесняваше, защото погледът й бягаше настрани, а пръстите й си играеха нервно с кутията с тютюн.

— Случило ли се е нещо нередно, мамче? — Брет не обичаше да я вижда в лошо настроение.

Тя поклати глава.

— Просто се чудех дали не ти е споменала нещо за онези стари дрехи… и останалите неща?

Брет се намръщи.

— Защо да ми споменава? Нали ти ги изнесе и изгори. — Той забеляза как тя се изчерви и придоби виновно изражение. — Нали така?

Дебелите й пръсти описваха кръгове по кутията, а очите й бяха втренчени в масата.

— Нещо такова — измънка тя.

Брет пое дълбоко дъх и прехапа устни. Проклетата жена бе позволила на Джени да види онези дневници!

— Какво имаш предвид, мамче? — попита я с тих глас, по-скоро укорително, отколкото обвиняващо, но всъщност беше бесен и само с голямо усилие на волята успя да запази спокойствие.

Най-накрая тя престана да си играе с кутията и го погледна в очите.

— Не знам защо вдигаш толкова пара за тези неща — каза в своя защита. — Това е само една купчина стари дрехи, а и тя толкова ги хареса. Мисля, че нищо няма да й стане, ако ги задържи.

Брет загаси цигарата си.

— Знаеш какво се говори. И след всичко, което е преживяла, не искам…

— Не искаш да намрази фермата и да я продаде? — прекъсна го настъпателно. — Ти и скъпоценната ти Чаринга — каза с укор. — Това място е прокълнато и ти го знаеш.

Той поклати глава.

— Не, не е прокълнато, мамче. Ти не разбираш.

Тя го изгледа войнствено.

— Много добре разбирам. Тук си се подредил много добре. Ако тя продаде фермата, вероятно ще си загубиш работата. Ще ти направи услуга. По-добре да си по-далече от това място.

Брет замълча след тези думи. Мама Бейкър бе засегнала болното му място. За него Чаринга бе всичко. От години ръководеше самостоятелно фермата, сякаш бе негова, и изпитваше гордост от това, че я превърна в една от най-добрите в Нов Южен Уелс. Ако Джени реши да я продаде, ще бъде принуден да напусне, а не можеше да понесе мисълта, че ще си тръгне оттук след всичко, което беше постигнал.

Пухкавата ръка на мамчето се задържа върху неговата.

— Съжалявам, миличък. Рано или късно трябва да свикнеш с тази мисъл. Така или иначе, какво би могла да прави една млада жена като нея на подобно място? Няма си мъж, нито корени по тези места, със сигурност няма и опит в ръководенето на овцевъдна ферма.