Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Не беше чак толкова трудно, нали? – питам Томас половин час по-късно, когато вече седим изтощени на страничните седалки в един от вагоните на метрото.
Той повдига вежда и аз се усмихвам. След само още една леко объркана смяна на линиите слизаме на станцията на Хайбъри и Излингтън и се довлачваме над земята.
– Изглежда ли ти познато вече? – пита Томас, като гледа по продължението на улицата с осветени тротоари и витрини.
Леко познато ми изглежда, но подозирам, че целият Лондон ми изглежда така. Вдишвам дълбоко. Въздухът е чист и хладен. Второто вдишване носи мирис на боклук. И това ми се струва познато, но сигурно защото не е по-различно от всеки друг голям град.
– Успокой се, пич – казвам. – Ще го намерим.
Облягам куфара си на една страна и отварям ципа. В секундата, когато камата е затъкната в задния ми джоб, кръвта ми започва да циркулира по-лесно. Идва ми прилив на сили, но по-добре да не се моткам; Томас изглежда достатъчно уморен, за да ме убие, да ме одере и да използва кожата ми за хамак. За щастие на летището проверих адреса на Гидиън в Гугъл и знам, че къщата му е на не повече от километър и половина.
– Хайде – казвам и той изпъшква.
Ходим бързо, куфарите ни подскачат по неравните тротоари, минаваме покрай заведения за бързо хранене, собственост на индийци, и кръчми с дървени входни врати. След четири пресечки завивам надясно, надявайки се на чувството си за ориентация. Няма много табели на улиците, а може би има, но аз не ги виждам в тъмното. В страничните улички лампите са по-слаби и мястото изобщо не прилича на квартала на Гидиън. Вървим покрай телена ограда от едната страна на улицата, а от другата има висок тухлен зид. В канавката се търкалят празни кутийки от бира и боклуци и всичко е леко влажно. А може би винаги е било така, но просто съм бил твърде малък, за да си спомням. Или може би рязко е западнало оттогава.
– Добре, спри – казва задъхано Томас.
Изравнява се с мен и се обляга на куфара си.
– Какво?
– Изгубихме се.
– Не съм се изгубил.
– Не ме баламосвай – той почуква с пръст челото си. – Въртим се в кръг.
Самодоволното му изражение ме вбесява и си помислям „високо“ наум: „Това с четенето на мисли е супер дразнещо, мамка му“, а той се ухилва.
– Може и така да е, но истината е, че не знаеш къде сме.
– Малко се овъртолих, това е – казвам.
Но той е прав. Трябва да намерим телефон или да попитаме в някоя кръчма. Последната, покрай която минахме, беше доста приветлива; вратите бяха отворени и жълтата светлина отвътре огряваше лицата ни. Вътре хората се смееха. Обръщам се назад към пътя, по който дойдохме, и виждам една сянка да се движи сама.
– Какво има? – пита Томас.
– Нищо – отговарям и премигвам. – Просто очите ми са уморени.
Но краката ми отказват да тръгнат обратно в тази посока.
– Дай да не спираме.
– Добре – казва Томас и хвърля поглед през рамо.
Вървим безмълвно, а ушите ми слухтят във въздуха зад нас, като се опитват да чуят нещо над шума от колелата на куфарите ни. Зад нас е празно. Просто изтощението върти номера на зрението и нервите ми. Само дето не ми се вярва да е така. Звукът от стъпките ни ми се струва твърде тежък и шумен, сякаш нещо използва това, за да се прикрие. Томас е забързал крачка и сега върви до мен, а не зад мен. И неговият радар е задействан, но може и да е заради мен. Няма как да сме на по-лошо място от тази пуста, тъмна странична уличка, осеяна с безистени между сградите и черни пространства между паркираните коли. Ще ми се да бяхме продължили да говорим, да има нещо, което да нарушава тази злокобна тишина, която усилва всеки звук. Тишината почва да ни взима здравето. Нищо не ни следи. Няма никой там зад гърба ми. Томас ходи по-бързо. Паниката се настанява в нас и ако се наложи да избираме между схватка и бягство, знам накъде клони той. Но накъде да бягаме? Нямаме представа накъде вървим. Колко далеч ще стигнем? И колко от това е резултат от безсънието ни и превъзбуденото ни въображение?
Пет метра по-напред тротоарът изчезва в сянка. Ще трябва да ходим в тъмното поне двайсет метра. Спирам и хвърлям поглед зад мен, сканирайки празните пространства между колите, като търся движение. Не откривам такова.
– Не бъркаш – прошепва Томас. – Има нещо там. Мисля, че ни следва, откакто излязохме от станцията.
– Може да е просто някой джебчия – промърморвам.
Тялото ми се напряга като пружина, когато чувам нещо да се движи в сянката пред нас. Томас се залепя за мен; и той го чува. Някак си е минало пред нас. А може би е повече от едно. Вадя камата от джоба си и оставям светлината от улицата да проблесне по острието. Малко е глупаво, но може да ги подплаши. Както съм изморен, нямам енергията да се оправя с улична котка, а камо ли с нещо друго.