Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
– Не ми причинявай това! – казах през стиснати зъби, пот избиваше по челото ми. Борех се с него с всичко, което имах, и отслабвах бързо. Исках да му кажа къде отивам почти толкова силно, колкото исках да убия лорд Господар.
– Не ме карай! – каза той с нормален глас. – Мислех, че работим заедно, госпожице Лейн. Мислех, че сме обединени от обща кауза. Това обаждане от инспектора има ли нещо общо с Шинсар Дъб? Не криеш нищо от мен, нали?
– Не.
– Последно предупреждение. Ако не ми отговориш, ще го изтръгна от гърлото ти. И докато го правя, ще те питам всичко останало, което ми се прииска.
– Това не е честно! Аз не мога да използвам Гласа върху теб – извиках. – Ти само ме учиш да му устоявам.
– Никога няма да можеш да го използваш върху мен. Не ако аз те уча. Учител и ученик развиват имунитет един към друг. Това е добър стимул за теб, нали, госпожице Лейн? Сега говори! Или ще получа информацията, която искам, или, ако се бориш с мен, ще боли.
Той беше акула, която беше надушила кръв и нямаше да спре да обикаля, докато не ме погълне. Нямах никакво съмнение, че ще направи това, с което ме заплашваше, а се боях какво може да попита, ако започнеше насила да вади отговори от мен. Беше чул адреса. Със или без мен щеше да отиде. Беше по-добре да отида и аз. Щях да измисля план по пътя.
– Качвай се в колата! Ще ти кажа, докато пътуваме.
– Моторът ми е отпред. Ако има задръстване, ще стане по-бързо. Ако си крила нещо от мен, значи си много загазила, госпожице Лейн.
В това не се и съмнявах. Но не бях сигурна кой ще ми бъде по-ядосан преди нощта да свърши – Баронс, защото не му бях казала по-рано, или В’лане, защото бях нарушила обещанието си към него и бях казала на Баронс. Усещах чуждото нещо, продупчило езика ми, натрапчиво и опасно в устата си.
Дъблин беше мрачен, странен цирк, в който вървях по високо вързано въже и ако имаше обезопасителна мрежа някъде под мен, със сигурност не я виждах.
Седем
Също като пикапите с високо окачване в Дълбокия Юг, харлитата са ода за тестостерона – колкото по-голям и по-шумен, толкова по-добре. Там на юг камиони и мотори реват: „Виж ме! По дяволите, аз съм голям и шумен, и див, и даа, не би ли искала част от мен?“.
Харлито на Баронс не ревеше. Дори не мъркаше. Хищник в хром и абанос, то се плъзгаше безшумно в нощта и шепнеше: „Аз съм голям и тих, и смъртоносен, и по-добре се надявай да не взема част от теб!“.
Усещах яростта в раменете под ръцете ми, докато се носехме през тесни улички, и завивахме край ъгли, като се накланяхме толкова ниско, че трябваше да притискам плътно краката си, от страх да не остържа няколко слоя кожа по асфалта, но както и във всичко останало, което Баронс предприема, той беше господар на прецизността. Моторът правеше за него неща, които не бях сигурна, че един мотор може да прави. На няколко пъти едва не обвих крака и ръце около него и не се покатерих на гърба му, от страх да не падна.
Тялото му беше настръхнало от яд. Фактът, че знаех нещо за Книгата, което не му бях казала, беше възможно най-тежкото прегрешение, що се отнасяше до него. При последната ни среща с Шинсар Дъб бях научила, че за него тя е най-същественото нещо на света, по каквато и да беше причина. Въпреки изнервящата тъмна енергия, която се носеше от него, накрая го прегърнах с всички сили, просто за да се задържа на мотора. Беше като да прегърна нискочестотно енергийно поле. Понякога се чудя дали Баронс въобще има някакъв страх към риска от нараняване. Не живее така, сякаш има.
– Не е като да не пазиш тайни от мен – най-накрая изкрещях в ухото му.
– Не пазя такива, които засягат шибаната Книга – изръмжа той през рамо. – Това е нашата сделка, нали? Ако не за друго, ние сме честни един с друг за Книгата.
– Не ти се доверявам.
– И мислиш, че аз ти се доверявам? Не си била извън памперсите достатъчно дълго, за да може някой да ти се довери, госпожице Лейн. Дори не съм сигурен, че трябва да ти се позволява да боравиш с остри предмети.
Ударих го отстрани.
– Това не е вярно. Кой яде Ънсийли? Кой оцеля без значение от цената? Кой продължава да излиза навън и да се изправя срещу всякакви извратени чудовища и да продължава да намира причина да се усмихва, докато го прави? За това е нужна истинска сила. Това е повече, отколкото ти можеш да направиш. Ти си кисел и мрачен, и потаен през цялото време. Мога да ти кажа, че с теб не е удоволствие да се живее.
– Усмихвам се понякога. Дори се смях на твоята... шапка.
– МакОреол! – поправих го стегнато. – Това е гениално изобретение и означава, че не ми трябваш ти или В’лане, за да ме пазите от Сенките, и това, Джерико Баронс, струва теглото си в злато – да нямам нужда от никой от вас, за да направя нещо.