Проклятието на черната луна

Можеше да ме държи да скачам до зори, но в един без четвърт сутринта мобилният ми телефон иззвъня. Веднага помислих, че са родителите ми и сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той ме освободи от плена.

Толкова дълго се бях надявала на това, че всъщност направих два скока към чантата ми близо до касата, преди да се усетя.

Тъкмо щеше да прехвърли на гласовата ми поща – нещо, което мразех, откакто пропуснах обаждането на Алина, затова натиснах копчето още в чантата, измъкнах го и го залепих на ухото си.

– „Четвърта“ и „Лангли“ – излая инспектор Джейни.

Замръзнах. Очаквах да е татко, мислех, че просто е забравил фактора разлика във времето. Редувахме се да се обаждаме един на друг през ден, дори само за няколко минути, а бях забравила предишната вечер.

– Лошо е. Седем мъртви, а стрелецът се е сврял в един пъб и заплашва да убие още заложници и себе си. Звучи ли като типа престъпление, за което искаше да ти кажа?

– Да – „стрелецът“ каза Джейни. Беше мъж, което значеше, че съм изпуснала престъплението, което жената, вдигнала Книгата вечерта, когато гледах, беше извършила и Шинсар Дъб вече се беше преместила. Чудех се колко хора е сменила оттогава. Щях да потърся във вестниците за следи. Трябваше ми цялата информация, която можех да намеря, за да се опитам да разбера Мрачната книга, ако исках да предвидя бъдещите ù ходове.

Връзката изключи. Беше направил каквото обеща и нищо повече. Взирах се в мобилния си телефон, чудейки се как да се отърва от Баронс.

– Защо Джейни ти се обади в такъв час? – каза той меко. – Да не са те назначили за почетен член на Гарда, откакто те арестуваха последния път?

Погледнах го през рамо с недоверие. Той стоеше в другия край на стаята, а звукът на телефона ми беше намален. Може би беше доловил гласа на инспектора от това разстояние, но нямаше начин да е чул подробностите.

– Странно – казах.

– Защо не ми казваш, госпожице Лейн?

– Каза, че може би има нова следа по случая на сестра ми – беше слаба лъжа, но първата, която ми беше дошла наум. – Трябва да тръгвам – пресегнах се зад гишето, сграбчих раницата си, пъхнах вътре моя МакОреол, закрепих кобура си, прехвърлих Копието от ботуша под мишницата, после нахлузих яке и се отправих към задната врата. Щях да взема вайпъра и да карам към „Четвърта“ и „Лангли“ колкото можех по-бързо. Ако стрелецът беше още на мястото, и Шинсар Дъб щеше да е там. Ако стрелецът беше вече мъртъв, щях да карам нагоре и надолу по улиците в непосредствена близост в плътна решетка, очаквайки сърбеж.

– Как не! Той каза „Четвърта“ и „Лангли“. Седем мъртви. Какво ти пука?

Що за чудовище имаше такива уши? Не можеше ли да ми се падне полуглухо? Намръщих се и продължих към вратата.

– Ще спреш на място и ще ми кажеш къде отиваш.

Краката ми спряха, независимо от волята ми. Копелето беше използвал Гласа.