Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Харесвам Дани. Тя е различна от другите Шийте зрящи. Бях я харесала от първия ден, в който я срещнах. Има нещо сродно в нас, освен факта, че и двете търсим отмъщение – тя за майка си, аз за сестра си.
– Роуина ще те убие за това, че идваш тук, нали знаеш? – намръщих се, когато ми хрумна едно подозрение. – Или тя те е пратила?
– Не. Измъкнах се. Не мисля, че някой ме е проследил. Ти си най-отгоре в скапания ù списък, Мак. Ако ме беше пратила, щеше да ме прати с Меча.
Затаих дъх. Никога не съм искала да се бия с Дани. Не защото се боя, че може да не спечеля (въпреки че с нейната суперчовешка скорост предполагах, че е възможно), а защото не исках да видя тази жизнерадостна, непочтителна искра загасена от моята ръка или от нечия друга.
– Нима?
Тя се ухили палаво.
– Не. Не мисля, че те иска мъртва. Просто иска да пораснеш, мамка му, и да се подчиняваш на всяка дума. Тя иска същото и от мен. Не разбира, че ние сме шебано пораснали. Ако имаш собствено мнение, Роуина те нарича дете. Ако нямаш собствено мнение, аз те наричам овца. Беее – каза тя, правейки гримаса. – Манастирът е толкова пълен с тях, че смърди на овчи лайна през лятото.
Преглътнах смеха си. Само щеше да я поощри.
– Спри да ругаеш! – казах. И преди тя да успее да се ядоса, добавих: – Защото красивите момичета нямат грозна уста, ясно? Понякога и аз ругая. Но го правя умерено.
– На кого му пука дали съм красива? – присмя се тя, но ми беше прозрачна. Първия път, когато я видях, тя носеше грим, беше с нормални дрехи и аз помислих, че е по-голяма, отколкото беше. В униформата и без цялата тази очна линия, можех да видя, че е на тринайсет, най-много на четиринайсет и е блокирана в онази неприятна фаза, която всички изстрадваме с времето. И аз имах дългурест период, когато бях убедена, че гените на Лейн ме бяха предали и за разлика от Алина щях да порасна грозна и до края на живота си щях да съм затъмнена от по-голямата си сестра, докато хората казваха тъжно и не съвсем тихо: „Горката МакКайла! Алина е взела ума и красотата“.
Дани беше хваната в затвора на юношеството. Трупът ù още не беше настигнал ръцете и краката ù и въпреки че хормоните вече опустошаваха кожата ù, все още трябваше да оформят бедрата и бюста ù. Да си заклещена между детството и женствеността е тежко, а тя трябваше да се бие и с чудовища на всичкото отгоре.
– Ще бъдеш великолепна един ден, Дани – казах ù. – Затова си изчисти езика, ако искаш да дружиш с мен!
Тя подбели очи, облегна колелото си на гишето, метна навит на руло сноп поща и се запъти към поставката за списания, но не преди да зърна стреснатия, замислен поглед в очите ù. Щеше да помни какво ù казах. Щеше да се държи за него в най-трудните моменти и щеше да ù помогне по същия начин, по който обещанието на леля Айлийн, че един ден ще бъда красива, ми беше помогнало да премина онзи етап.
– Намерих я на тротоара – подхвърли тя през рамо. – Шебаният пощальон не може дори да улучи дупката – натърти тя с поглед, който предизвикваше да я поправя и сигурно щях, но тя измъкна списание „Хот Род“[5] от поставката.
Добър избор. Щях да избера същото на нейната възраст.
– Знаеш ли, че стоиш на ръба на цял квартал гадни Ънсийли?
– Имаш предвид Сенките? – казах, разсеяно прехвърляйки пощата. – Да. Наричам я Мрачна зона. Открих три такива в града.
– Ти измисляш най-яките имена. Не те ли полазват тръпки от това, че са толкова близо?
– Полазват ме от това, че изобщо съществуват. Виждала ли си какво оставят?
Тя потрепера.
– Да. Роуина ме прати с екип да търсим няколко от нас, които не се бяха прибрали една вечер.
Поклатих глава. Тя беше твърде млада, за да вижда толкова много смърт. Трябваше да чете списания и да мисли за сладки момчета. Докато ровех през брошури и купони, забелязах един плик в средата. Бях виждала такъв плик и преди – плътна, чиста, бледокремава хартия.
Без обратен адрес.
Носеше марка от Дъблин, отпреди два дни.
МакКайла Лейн, Книги и дреболии Баронс – пишеше.
Разкъсах го с треперещи ръце.
Говорих с Мак тази вечер.
Затворих очи, стегнах се умствено, после отново ги отворих.
Беше толкова хубаво да чуя гласа ù! Можех да си я представя как лежи на леглото си, просната върху юргана с цветовете на дъгата, който мама ù направи преди години и който е разръфан по краищата от стотиците пранета, но въпреки това Мак отказва да го изхвърли. Бих могла да затворя очи и да подуша ябълковия пай с карамел и смлени орехи, който мама пече. Бих могла да чуя на заден план как тате и старият Марли от съседната къща крещят за Атланта Брейвс, докато гледат бейзбол, сякаш способността на батъра да удари топката зависи от това колко силно могат да викат те. Домът сякаш е на милиони километри, не само на шест хиляди – просто се качвам на самолета и бих могла да я видя.