Проклятието на черната луна

Докато се придвижвах навътре в стаята, погледът му падна към краката ми и си проправи път нагоре към лицето ми. Носех избелели дънки, ботуши и прилепнала розова тениска, купена миналото лято на разпродажба, на която пишеше „Аз съм сочно момиче“.

– Обзалагам се, че си – промърмори той. – Свали си тениската! – каза, но този път гласът му отекна с легион от гласове. Понесе се на вълни навън покрай мен, изпълни всеки ъгъл на стаята, като я натъпка с гласове, които ми заповядваха да се подчиня, принуждавайки всяка клетка в тялото ми да го изпълни. Аз исках да махна тениската си. Не по същия, вкоренен в сексуалната принуда начин, по който исках да я махна около В’лане, а просто, защото... ами, не знаех защо. Но исках да я махна на мига.

Започнах да вдигам ръба на тениската си, когато си помислих: „Чакай малко! Не искам да показвам на Баронс сутиена си“ – и дръпнах тениската обратно.

Усмихнах се. Слабо в началото, после по-широко, доволна от себе си. Пъхнах ръце в задните джобове на дънките и изгледах Баронс наперено.

– Мисля, че ще бъда доста добра в това.

– СВАЛИ СИ ТЕНИСКАТА!

Заповедта ме удари като тухлена стена и унищожи ума ми. Поех дъх рязко, почти с писък, и раздрах тениската от деколтето до долу.

– Спри, госпожице Лейн!

Отново Гласът, но не тухлена стена, а по-скоро заповед, която вдигна тухлената стена от мен и ме освободи. Отпуснах се на пода, стиснала половините от тениската, и положих глава на коленете си. Дишах дълбоко няколко секунди, после вдигнах глава и го погледнах. Той можеше да ми е налагал такава принуда по всяко време. Да ме превърне в безмозъчен роб. Както и лорд Господар, той можеше да ме е насилил да изпълнявам заповедите му, когато пожелае. Но не го беше направил. Следващия път, когато откриех нещо ужасяващо за него, щях ли да кажа: „Да, но той никога не ме е принуждавал с Гласа“? Това ли щеше да е извинението, което щях да измисля за него тогава?

– Какво си ти? – избухнах, преди да мога да се спра. Знаех, че си губя времето. – Защо просто не ми кажеш и да свършим с това? – казах ядосано.

– Един ден ще спреш да ме питаш. Мисля, че ще ми хареса да те познавам тогава.

– Може ли да не намесваме дрехите ми в следващия урок? – оплаках се. – Донесох само за няколко седмици.

– Искаше нещо морално осъдително.

– Да – не бях сигурна, че демонстрацията му беше изпълнила целта си. Не бях сигурна, че да сваля тениската си пред него беше морално осъдително.

– Показвах нагледно степени, госпожице Лейн. Вярвам, че лорд Господар е постигнал най-високото ниво на вещина.

– Супер! Е, за в бъдеще пощади тениските ми! Имам само три. Пера ги на ръка, а другите две са мръсни – в „Книги и дреболии Баронс“ нямаше пералня или сушилна машина, а досега отказвах да мъкна нещата си до обществената пералня на няколко преки, въпреки че скоро щеше да ми се наложи, защото дънките не се перат добре на ръка.

– Поръчай каквото ти трябва, госпожице Лейн! Пиши го на сметката на магазина!