Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Разперих ръце и се поклоних дълбоко: Представям ви
МакОреол!
С всички тези светещи лампички по него шлемът създаваше перфектен ореол от светлина около цялото ми тяло, чак до стъпалата. Обожавах го! Ако не беше толкова буцест, щях да се опитам да спя с него. Като допълнителна предпазна мярка пристегнах каишите за глезени и китки, в които бях изрязала малки джобчета и бях зашила лампи. Трябваше само да чукна китките си и глезените си и лампите щяха да се включат.
Бях готова.
Но първо исках да направя изпитание вътре в магазина, преди да изляза отвън.
Почуках се от глава до пети, забързах към панела и започнах да изключвам светлините в предната част на книжарницата. Знаех, че сградата все още е обградена от светлина отвън, но все пак ми беше трудно да се принудя да го направя. Страхът ми от тъмното се беше разраснал отвъд разумното. Това става, когато си наясно, че една сянка може да те изяде жив, ако я докоснеш.
Ръката ми се поколеба на последния ред копчета за един дълъг и труден момент.
Но имах моя МакОреол и бях сигурна, че той ще работи. Ако отпуснех на страха и най-малкото предимство, той щеше да ме превземе. Бях научила този урок от Баронс и го бях затвърдила с Малуш. Надеждата дава сили. Страхът убива.
Изключих и последния ред лампи и потопих книжарницата в пълен мрак.
Блестях ярко като малко слънце в стаята.
Разсмях се. Трябваше да се сетя за това по-рано. Нямаше и сантиметър от мен, който не беше осветен. Ореолът ми излъчваше светлина на три метра от мен във всички посоки. И бях права – ако ми стискаше, щях да мина право през Сянката-стена. Никой от вампирите, изсмукващи живота, не можеше да се приближи до мен, щом бях в тази премяна.
Айподът ми засвири „Лоша луна се издига“ на Кридънс Клиъруотър Ривайвъл и аз затанцувах, замаяна от успеха. Имах още едно оръжие в арсенала си, с което да съм по-сигурна, и го бях измислила сама.
Завихрих се из книжарницата, подражавайки на епичния боец, който щях да бъда, благодарение на моя умен МакОреол, без вече да се страхувам от тъмни улици в нощта. Прехвърлях се през столове и се стрелках покрай библиотеки. Нападах дивани, прескачах отоманки. Намушквах въображаеми врагове, имунизирана срещу опасността от Сенките от сиянието на моето собствено изобретение. Няма много място в живота ми за едно добро, обикновено и глупаво забавление, а напоследък нямаше и поводи за празнуване. Възползвам се от двете, когато мога.
– „Надявам се, че си подготвил нещата си – запях, мушкайки една възглавница с Копието. Пера избухнаха във въздуха. – Надявам се, че си готов да умреш“ – завъртях се в заслепяващ вихър от светлини, уцелих с убийствен заден ритник една илюзорна Сянка и същевременно ударих стойката за списания. – „Изглежда те очаква гадно време“ – гмурнах се като лебед под една ниска, въображаема Сянка, промуших се под една по-висока...
...и замръзнах.
Баронс стоеше на предната врата, от него се носеше хладна, старомодна елегантност.
Не го бях чула да влиза от музиката. Той се беше облегнал с рамо на стената и скръстил ръце, ме гледаше.
– „Око за око...“ – провлачих аз, заглъхвайки. Не ми трябваше огледало, за да знам колко глупаво изглеждам. Хвърлих му вкиснат поглед, а после отидох до уредбата, за да я изключа. Когато чух задавен звук зад гърба си, се обърнах и го изгледах враждебно. Изражението му беше обичайното – на високомерие и досада, но този път ъгълчетата на устата му потрепваха.
Бях се пресегнала към уредбата и тъкмо я спирах, когато той избухна.
Завъртях се.
– Не изглеждах чак толкова смешно – сопнах се.
Раменете му се разтресоха.
– О, стига де! Престани!
Той прочисти гърло и спря да се смее. После погледът му бързо се стрелна нагоре, спря се на бляскавия ми МакОреол и Баронс отново започна да се смее. Не знам, може би бяха скобите, които стърчаха от двете страни. Или може би трябваше да взема черен шлем, а не розов.
Разкопчах го и го издърпах от главата си. Закрачих към вратата, включих отново вътрешното осветление, тупнах в гърдите му блестящото си изобретение и закрачих нагоре.
– Най-добре да си спрял да се смееш, когато сляза долу – извиках през рамо.