Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Известно количество фантазия и страх в живота на детето ми се струват съвсем приемливи, дори полезни. Заради размаха на въображението им, децата са способни да го понесат, а заради уникалното им положение в живота, дори могат да използват породените чувства. При това те отлично разбират това свое положение. Дори в относително подредено общество като нашето, те разбират, че оцеляването им почти изцяло е извън техния контрол. До навършване на около осем години, децата са „зависими“ във всеки смисъл. Зависят от майка си и баща си (или някаква близка тяхна версия) не само за храна, облекло и подслон, но и да не блъснат колата в подпората на някой мост, да ги посрещнат от училищния автобус навреме, да ги съпроводят до вкъщи от сбирките на скаутите, да купят лекарства с обезопасени капачки, да не позволят да ги удари ток, докато ровичкат в тостера или си играят във ваната с мини електроуредите от Салона за красота на Барби.
Инстинктът за оцеляване, заложен у всеки от нас, влиза в директно противоречие с това усещане за зависимост. Детето усеща, че няма никакъв контрол и мисля, че тъкмо това го кара да чувства притеснение. Това е същата тревога, която изпитват много пътници в самолета. Не ги е страх, защото се съмняват в безопасността на пътуването по въздуха. Страх ги е, защото нямат контрол над ситуацията и, ако нещо се случи, те ще могат само да седят, вкопчени в списанието си или в торбичката за повръщане. Да предадеш контрола в чужди ръце противоречи на инстинкта за оцеляване. Тъкмо обратното — един разумен, мислещ човек може да разбира, че автомобилът е по-опасен от самолета, но се чувства по-спокоен зад волана, защото владее ситуацията… или поне така му се струва.
Тази скрита враждебност и страх от пилотите, които управляват живота им, е едно възможно обяснение защо, точно както филмите на Дисни, излизащи всяка ваканция отново и отново, старите приказките също се оказват вечни. Родител, който би бил потресен от възможността да заведе децата си да гледат „Дракула“ или „Подмененото дете“ (с потресаващите си кадри на давещо се дете) изобщо не би възразил, ако бавачката чете на децата „Хензел и Гретел“ за лека нощ. Обаче само си помислете: историята на Хензел и Гретел започва с умишлено изоставяне (вярно, идеята е на мащехата, но тъкмо тя е символичната майка, а бащата е безмозъчно и безволево създание и изпълнява всичко, което тя реши, ако и да е знае, че е погрешно — така в библейския и в Милтъновия смисъл, тя се оказва неморална, а той направо зъл), продължава с отвличане (вещицата в захарната къща), поробване, незаконно задържане и накрая — оправдано убийство и кремация. Повечето родители никога не биха завели децата си да гледат „Оцеляване“, онзи мексикански филм, който набързо се възползва от идеята за ръгби състезателите, които, след като преживяват самолетна катастрофа в Андите, оцеляват, като се хранят с умрелите си спътници. Но същите родители не възразяват срещу „Хензел и Гретел“, където вещицата охранва децата, за да ги изяде. Ние захранваме децата с тези приказки почти инстинктивно. Явно някъде дълбоко разбираме, че те служат като идеално кристализирали версии на онези страхове и враждебност.
Дори хората, които се страхуват да летят, имат своя вариант на тези приказки — всички онези филми за летища, които като „Хензел и Гретел“ и анимациите на Дисни, явно ще съществуват вечно, но се излъчват само около Деня на благодарността, защото са пълни с надути пуяци.
Моята първична реакция на „Създанието от Черната лагуна“ в онази далечна нощ, беше нещо като кошмар наяве. Ужасният сън се разиграваше току пред очите ми. Всяка чудовищна форма, на която човешката плът е наследник, беше демонстрирана в онова автокино.
Около двадесет и две години по-късно имах шанса да гледам същия филм отново — за щастие не по телевизията, където всякакво драматично настроение е унищожено от постоянни прекъсвания за реклами на коли втора ръка, диско антологии и чорапогащници, а на кино, в пълната си, неорязана версия. Че даже и в триизмерен формат. За хората като мен, които носят очила, това 3D е истинско мъчение. Само попитайте който и да е очилат зрител как му харесват онези малки картонени очила, дето ти връчват на 3D прожекцията. Ако някой ден 3D форматът стане по-популярен, ще отида в оптиката и ще инвестирам седемдесет долара в чифт медицински очила с една синя и една червена леща. Но като оставим досадните очила настрана, трябва да спомена, че взех сина си Джо с мен — тогава той беше на пет, горе-долу на моята възраст през онази нощ в автокиното (и представете си моята изненада — неприятна изненада — да открия, че филмът, който така ме беше ужасил в онази далечна нощ, беше класифициран в същата категория от Американската филмова асоциация като филмите на Дисни: „За всяка публика“).