Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
В резултат на избирателното забравяне (което е неразделна част от процеса на „порастване“) обаче родителите вече не разбират, че всяко нещо би могло да се окаже страшно за дете под осем години. При правилните обстоятелства децата буквално се страхуват от собствената си сянка. Известен е случаят с четиригодишното дете, което настоявало в дрешника да свети лампа, когато ляга да спи. По-късно открили, че детето се страхува от нещо, което чувало татко си да споменава често. Страшилището, което така обсебили въображението на детето, била най-обикновена „вечерна двойка“61.
Погледнати в тази светлина, дори филмите на Дисни са източник не неизброими ужасии, а най-лоши от всички са анимациите, които явно ще бъдат преиздавани до свършека на света62. Мнозина възрастни днес ще ви кажат, че най-страшното нещо, което са виждали като деца, е как ловецът застрелва бащата на Бамби или как Бамби и майка му бягат пред горския пожар. Други Дисни спомени, които не падат по-долу от земноводното чудовище, обитаващо Черната Лагуна, включват ходещите метли във „Фантазия“, които напълно са излезли от контрол (за едно малко дете истинският ужас в тази ситуация вероятно произтича от загатнатата бащинска връзка между Мики Маус и стария магьосник — онези метли правят огромни поразии и когато магьосникът/бащата се прибере, сигурно ще последва наказание…; тази сцена може да докара всяко дете на по-стриктни родители до истински пристъп на паника), нощта на планината Болд от същия филм, вещиците от „Снежанка“ и „Спящата красавица“, едната със своята примамлива отровна червена ябълка (а кое малко дете не е научено от рано да се страхува от отрови?) и другата, с въртящия се смъртоносен чекрък. Тази традиция продължава и с относително безвредната история за „101 далматинци“, където злодейката е логичната внучка на онези вещици от тридесетте и четиридесетте години, ужасната Круела Девил, със своето кльощаво противно лице, пронизителен глас (възрастните понякога забравят, колко се страхуват децата от повишения глас, идващ от великаните в техния свят, „големите“ хора) и плана си да убие малките далматинчета (разбирай „деца“, ако си хлапе) и да ги превърне в палто от кучешки кожи.
Тъкмо родителите са тези, които стоят зад постоянното прераждане на продукциите на Дисни, и самите те понякога настръхват, като си припомнят какво ги е ужасявало като деца. Понеже основният ефект от добрия филм на ужасите (или страшния епизод във филм, иначе минаващ за комедия или анимация) е да събори изградените подпори на възрастта и да ни хързулне обратно в детството. А там нашата собствена сянка внезапно придобива формата на зло куче, зяпнала уста или призоваваща ни тъмна фигура.
Вероятно върховното осъзнаване на това завръщане към детството се случва във великолепния хорър филм на Дейвид Кроненбърг „Роякът“, където една разстроена жена буквално бълва „гневни деца“, избиващи членовете на семейството й един по един. Около средата на филма баща й седи унил на леглото в спалнята си на горния етаж, пие и скърби за жена си, която е била първата жертва, усетила гнева на рояка. После камерата се фокусира върху самото легло… и ръцете с нокти, които внезапно се подават отдолу и се вкопчват в килима, близо до обувките на обречения баща. Ето как Кроненбърг ни бутва обратно по пързалката към детството — ние отново сме на четири и всичките ни страхове от това, което може да се крие под леглото, се оказват верни.
Иронията тук е, че децата са много по-способни да се справят с фантазията или ужаса сами по себе си, отколкото възрастните. Обърнете внимание, че нарочно използвам израза „сами по себе си“. Възрастният е способен да преодолее нещо толкова разтърсващо като „Тексаско клане“, защото разбира, че всичко е „наужким“, че в края на снимките мъртвите са се надигнали и са измили фалшивата кръв. Децата не правят тази разлика и затова такива филми съвсем правилно са забранени за тях. На дребосъците подобни сцени не са им нужни, точно както изобщо не им трябва да гледат края на „Ярост“, където Джон Касаветис буквално се взривява. Въпросът обаче е в това, че ако на прожекция на „Тексаско клане“ сложите един до друг малко дете и възрастен, временно лишен от способността да различава измислените неща от „истинските“ (както ги наричаше Дани Торънс, малкото момче от „Сиянието“) — да речем, например, че два часа преди това се е почерпил с щедра доза ЛСД, след филма детето вероятно ще го тормозят кошмари около седмица. Възрастният обаче нищо чудно да прекара следващата година в стая с подплатени стени, като пише писма до близките си с пастели.
61
В бейзбола „вечерната двойка“ са два последователни мача, играни в един ден между едни и същи противници пред една и съща публика. Първият мач се играе в късния следобед, вторият привечер. Зрителите имат право да гледат и двете срещи само срещу един закупен билет. Английският термин за тази комбинация, „double-header“ означава буквално „двуглав“. — Б.пр.
62
В един от любимите ми разкази на Артър Кларк това всъщност са случва. В тази история извънземните пристигат на Земята, след като Голямата война вече се е случила. Към края на разказа, най-ярките умове на тази чужда цивилизация се опитват да разгадаят смисъла на един земен филм, който са открили и са успели да прожектират. Филмът завършва с надписа „Продукция на Уолт Дисни“. Понякога си мисля, че не би могло да има по-добра епитафия за човешката раса или за един свят, където единственото разумно същество, на което му е гарантирано безсмъртие, не е Хитлер, Карл Велики, Албърт Швайцер или дори Исус Христос, а Ричард Никсън, чието име е гравирано върху плоча, поставена на лишената от атмосфера повърхност на Луната. — Б.авт.