Злокобен танц

В резултат изпитах едно странно завръщане назад във времето, което мисля повечето родители изпитват, когато гледат филми на Дисни с децата си или когато им четат „Мечо Пух“, или ги водят на карнавал или цирк. Една популярна песен маркира определен „комплект“ обстоятелства в ума на слушателя, заради относително краткия си живот от около шест седмици до три месеца. „Златните“ хитове продължават да се въртят отново и отново, защото са музикалният стимулиращ еквивалент на разтворим кофеинов концентрат. Когато чуя по радиото Бийч Бойс да пеят „Помогни ми, Ронда“ за секунда-две винаги си припомням онова виновно удоволствие, когато за първи път пуснах ръка на момиче (и ако наум преброите обратно от сегашните ми тридесет и три години, ще забележите, че бях малко позакъснял в това отношение). Филмите и книгите имат същия ефект, макар че според мен дълбочината и плътността на „комплекта“ спомени са богати, когато са свързани с филм, но са доста по-наситени и сложни, когато се свързват с книги.

С Джо онзи ден аз наблюдавах „Създанието от Черната лагуна“ от другия край на телескопа, но тази конкретна теория, за запечатан комплект спомени, важеше с пълна сила. Времето, възрастта и опитът бяха оставили своя отпечатък върху мен, както се случва с всеки. Но времето не е река — Айнщайн греши по този въпрос — то е огромно проклето стадо бизони, което ви преследва и в крайна сметка успява да ви стъпче в прахта, мъртви и кървящи, със слухов апарат затъкнат в едно ухо и медицинска торбичка за изпражнения затъкната на колана ви, вместо пищов четиридесет и четвърти калибър. Двадесет и две години по-късно аз вече знаех, че Създанието е добрият стар Рико Браунинг, известният подводен каскадьор, в латексов костюм, и ми беше много по-трудно да се потопя в историята, да постигна онова умствено отхвърляне на товара на скептицизма. Обаче успях! Което може би не означава нищо, но може би означава, че стадото бизони още не ме е догонило. Когато скептицизмът най-после увисна изтласкан там горе, старите емоции ме заляха, както се случи преди около пет години, когато заведох Джо и дъщеря си Наоми на първия им филм, преиздадена версия на „Снежанка и седемте джуджета“. Във филма има момент, когато, след като Снежанка е отхапала от отровната ябълка, джуджетата я отнасят в гората сред обилно хлипане и подсмърчане. Половината хлапета в публиката плачеха, на другата половина им трепереше долната устна. Комплектът спомени запечатани от тази история беше толкова силен, че за своя изненада дори аз усетих как очите ми овлажняха. Мразех се, задето така лесно се поддавам на подобна манипулация, но манипулацията беше налице и аз се хванах да ридая в брадата си заради няколко рисувани герои. Обаче не Дисни ме манипулираха, аз го направих сам. Плачеше детето в мен, което временно беше събудено и доведено до сълзи… но си струваше да е будно за малко.