Злокобен танц

Старата страхотия „Под напрежение“ се задържа най-дълго, но дотогава телевизията вече беше демонстрирала способността си да създава свои собствени ужаси. Както „Барутен дим“, и „Светая светих“ беше преминало от радиото към телевизията, скърцащата врата най-после станала видима. Видът й, разбира се, беше доволно ужасен — разкривена, покрита с паяжини — но донякъде носеше и облекчение. Нищо не би могло да изглежда толкова ужасно, колкото звукът на онази врата беше загатвал. Ще ви спестя поучителните тиради относно това защо радиото загина или как неговият формат превъзхожда телевизията по отношение на изискванията към въображението на слушателите (макар че ще стане дума за това, когато говорим за великия Арк Обоулър66), защото радио драмата и без това е прекалено анализирана и са й посветени твърде много надгробни слова. Носталгията е полезна в малки количества и мисля, че аз вече си взех дозата.

Искам обаче да ви поговоря за въображението като инструмент в занаята и в изкуството да плашиш хората до смърт. Идеята поначало не е моя. Чух я за първи път от Уилям Ф. Нолън на световната фентъзи конвенция през 1979 г. Нищо не е толкова страшно, както онова, което се крие зад затворената врата, заяви Нолън. Приближавате вратата в изоставената стара къща и чувате, че нещо драска по нея отвътре. Публиката затаява дъх заедно с героя, докато той/тя (по-често тя) приближава вратата. Героят отваря вратата и зад нея има триметрово насекомо! Публиката крещи, но в този конкретен писък има и нотка облекчение. „Триметровата буболечка е ужасна“, мислят си те, „но не е непоносима. Аз се опасявах, че може да е тридесетметрова.“

Нека разгледаме най-плашещата сцена в „Подмененото дете“. Героинята (Триш Ван Девиър) се втурва към обитаваната от призраци къща, която е наел новият й приятел (Джордж Скот), като смята, че той има нужда от нейната помощ. Скот изобщо не е в къщата, но поредица приглушени шумове я подвежда, че е там. Зрителите наблюдават като хипнотизирани как Триш изкачва стълбите до втория етаж, до третия и накрая се промъква по тясната, пълна с паяжини стълба към тавана, където преди около осемдесет години едно малко момче е било убито по особено неприятен начин. Когато жената стига таванската стая, инвалидната количка на момчето внезапно се завърта и се спуска след нея, като я преследва, пищяща надолу по стълбите и по коридора, за да се преобърна накрая близо до входната врата. Публиката крещи докато празната количка преследва дамата, но истинското изплашване вече се е случило. Истинският страх обзема зрителите, докато камерата проследява онези дълги сумрачни стълби и всички си представят какво би било да ги изкачват към някакъв надвиснал неясен ужас.