Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Някъде между двамата попадаше радиото на Дядко.
В радио вечерите аз придърпвах стол в дядовата половина на стаята, а той запалваше една от огромните си пури. След това удряше гонгът на „Под напрежение“ или Джони Долар започваше седмичното си обобщение чрез уникалния (поне доколкото ми е известно) метод на изброяване на разнообразните си покупки. Или чувахме гласа на Бил Конрад в ролята на Мат Дилън — дълбок и някак неописуемо уморен: „Човек става бдителен… но и малко самотен.“ И досега миризмата на силна пура в малко помещение връща собствените ми безплътни спомени: неделна радио вечер с моя дядо. Проскърцването на врати-хармоники, дрънкането на шпори… или писъците в края на онзи класически епизод от „Под напрежение“: „Ти умря снощи…“
Те наистина измираха една по една, тези последни радио програми. Първо се простихме с Джони Долар — той тегли чертата на сметките си веднъж завинаги и се пренесе там, където си прекарват времето пенсионираните застрахователни детективи. Около година по-късно го последва „Барутен дим“. Телевизионните зрители вече свързваха лицето на Мат Дилън (което десетина години само си бяха представяли) с физиономията на Джеймс Арнес; Кити — с Аманда Блейк; Доктора с Милъбърн Стоун, а Честър, разбира се, с лицето на Денис Уивър. Лицата и гласовете им засенчиха гласовете, долитали от радиото, и дори сега, двадесет години по-късно, тъкмо ентусиазираният, леко писклив глас на Уивър изплува в паметта ми, като се сетя как Честър Гууд куцука настървено през Додж Сити и вика: „Господин Дилън! Господин Дилън! Имаме си неприятности в Лонгбранч!“
Старата страхотия „Под напрежение“ се задържа най-дълго, но дотогава телевизията вече беше демонстрирала способността си да създава свои собствени ужаси. Както „Барутен дим“, и „Светая светих“ беше преминало от радиото към телевизията, скърцащата врата най-после станала видима. Видът й, разбира се, беше доволно ужасен — разкривена, покрита с паяжини — но донякъде носеше и облекчение. Нищо не би могло да изглежда толкова ужасно, колкото звукът на онази врата беше загатвал. Ще ви спестя поучителните тиради относно това защо радиото загина или как неговият формат превъзхожда телевизията по отношение на изискванията към въображението на слушателите (макар че ще стане дума за това, когато говорим за великия Арк Обоулър66), защото радио драмата и без това е прекалено анализирана и са й посветени твърде много надгробни слова. Носталгията е полезна в малки количества и мисля, че аз вече си взех дозата.
Искам обаче да ви поговоря за въображението като инструмент в занаята и в изкуството да плашиш хората до смърт. Идеята поначало не е моя. Чух я за първи път от Уилям Ф. Нолън на световната фентъзи конвенция през 1979 г. Нищо не е толкова страшно, както онова, което се крие зад затворената врата, заяви Нолън. Приближавате вратата в изоставената стара къща и чувате, че нещо драска по нея отвътре. Публиката затаява дъх заедно с героя, докато той/тя (по-често тя) приближава вратата. Героят отваря вратата и зад нея има триметрово насекомо! Публиката крещи, но в този конкретен писък има и нотка облекчение. „Триметровата буболечка е ужасна“, мислят си те, „но не е непоносима. Аз се опасявах, че може да е тридесетметрова.“
Нека разгледаме най-плашещата сцена в „Подмененото дете“. Героинята (Триш Ван Девиър) се втурва към обитаваната от призраци къща, която е наел новият й приятел (Джордж Скот), като смята, че той има нужда от нейната помощ. Скот изобщо не е в къщата, но поредица приглушени шумове я подвежда, че е там. Зрителите наблюдават като хипнотизирани как Триш изкачва стълбите до втория етаж, до третия и накрая се промъква по тясната, пълна с паяжини стълба към тавана, където преди около осемдесет години едно малко момче е било убито по особено неприятен начин. Когато жената стига таванската стая, инвалидната количка на момчето внезапно се завърта и се спуска след нея, като я преследва, пищяща надолу по стълбите и по коридора, за да се преобърна накрая близо до входната врата. Публиката крещи докато празната количка преследва дамата, но истинското изплашване вече се е случило. Истинският страх обзема зрителите, докато камерата проследява онези дълги сумрачни стълби и всички си представят какво би било да ги изкачват към някакъв надвиснал неясен ужас.
66
Арк Обоулър — (1909–1987) — американски драматург, сценарист, писател, продуцент и режисьор, работил в радиото, телевизията, театъра и киното. — Б.пр.