Злокобен танц

1

Книгите и филмите са чудесни и след малко ще се върнем на тях, но преди това ми се ще да ви поговоря за радиото през петдесетте. Ще започна с моя личен опит и от там ще продължим към по-богатия общ случай.

Аз принадлежа към последната четвърт на последното поколение, което помни ерата на радио драматизациите — активна художествена форма със своя собствена реалност. Това твърдение не е погрешно, но не е и съвсем точно. Истинският златен век на радиото приключи около 1950 г. — годината, с която тази книга започва непретенциозния си опит за медийна историческа справка. Годината, в която аз станах на три години и започнах първата си пълна година ползване на гърнето. Като дете на медийния свят, аз с удоволствие станах свидетел на раждането на рокендрола и проследих шеметното му израстване. Но така се случи, че като дете имах възможност също да присъствам до смъртното ложе на радиото в ролята му на активно художествено средство.

По радиото днес все още вървят някои драматични предавания — „Театър на мистериите“ на CBS например. Намира се също някое и друго комедийно шоу, както отлично знае всеки почитател на онзи трагично некадърен супер герой „Чикънмен“63. „Театър на мистериите“ обаче е някак плосък и безжизнен, нищо повече от обикновен куриоз. Изчезнал е онзи тежък емоционален заряд, който се носеше откъм радиото, когато вратата на „Светая светих“ се отваряше със скърцане всяка седмица или по време на „Измерение Х“, „Аз обичам загадки“ или в ранните дни на „Под напрежение“. Въпреки че слушам „Театъра“, когато мога (и мисля, че Е. Г. Маршал е чудесен водещ), не бих ви го препоръчал. То е изостанала отломка — като стара кола, която все още крета едва-едва — или последната птица от изчезващ вид. Още по-точно казано, „Театър на мистериите“ на CBS е като електрически кабел, по който е вървял убийствено мощен електрически заряд и който сега лежи студен и безполезен. „Приключенията на Чикънмен“, комедийно шоу, излъчвано в цялата страна, е доста по-добро (но това е типично за комедията, която като жанр въздейства еднакво силно на слуха и на зрението), обаче некадърният, спънат Чикънмен е въпрос на вкус, като смъркането на енфие или яденето на охлюви. Моята любима случка от кариерата му е, когато се качва на градския автобус, спретнат в своите ботуши, трико и пелерина, и установява, че поради липсата на джобове, няма десет цента за билет64. Но колкото и да е забавен Чикънмен, препъвайки се от една трагикомична ситуация в друга, плътно следван от грижовната си еврейска майка, приносителка на добри съвети и пилешка супа със сухари, той никога не успява да концентрира особено вниманието ми. Освен може би в онзи безценен момент, когато стои пред шофьора, увесил нос и с пелерина смотана между краката. Усмихвам се на Чикънмен, понякога дори се кикотя, но никога не се е случвало да се пръскам от смях, както когато Фибър Макгий, неудържим като самото време, се насочва към прословутия си килер в коридора или Честър Райли65 подхваща неловък разговор със своя съсед, погребалния агент Дигър Одел („истински симпатяга“).