Злокобен танц

Кутията, която намерих онзи ден, се оказа истинско съкровище от стари издания с меки корици на „Ейвън“. По онова време „Ейвън“ бяха единственото издателство на книги с меки корици, посветено на фантазията и необичайната художествена литература. Много обичах книгите им. Всичките имаха някакво лъскаво покритие, нещо средно между фолио и целофан. Ако историята се случеше скучновата, човек можеше да лющи покритието, което се отлепваше на дълги ивици с абсолютно прекрасен звук. С риск да се отклоня от основната тема, ще спомена, че помня с топли чувства и изданията с меки корици на „Дел“ — тогава те издаваха само мистерии и на гърба на всяка книга имаше разкошна карта, демонстрираща сцената на местопрестъплението.

Една от книгите на „Ейвън“, които открих, беше сборник — явно са сметнали, че думата „антология“ няма да е в речника на типа хора, които четяха такива истории. Съдържаше разкази от Франк Белкнап Лонг („Хрътките от Тиндалос“), Зелия Бишъп („Проклятието на Йиг“) и цял куп други истории, събрани от ранните години на списание „Странни истории“. Две от другите книги бяха романи на А. Мерит: „Гори, вещице, гори“ (да не се бърка с по-късния роман на Фриц Лийбър „Вещерска съпруга“) и „Металното чудовище“.

Най-ценната находка обаче беше едно сборно издание на Х. П. Лъвкрафт. Не съм сигурен какво беше заглавието му, но отлично помня илюстрацията на корицата: нощно гробище (вероятно някъде близо до Провидънс), а изпод един надгробен камък се измъква отвратително зелено създание с дълги зъби и пламтящи червени очи. Зад него, загатнат, но не плътно изобразен, се вижда тунел, водещ надолу в земните недра. Оттогава съм виждал буквално стотици издания на Лъвкрафт, но и досега онзи сборник най-добре обобщава творчеството му за мен. А при това дори нямам идея кой може да е бил художникът.

Откриването на онзи кашон не беше първата ми среща с хоръра, разбира се. Мисля, че в Америка трябва да си сляп и глух, за да не си попаднал на поне едно страшилище до навършване на десет-дванадесет години. За първи път обаче попадах на сериозна литература в този жанр. Лъвкрафт е бил наричан халтурен писател (нещо, което аз горещо бих оспорил), но дали е било така или не и дали е пишел популярна или т.нар. „художествена“ проза (в зависимост от мнението на различните критици), не е особено важно за темата на моя разказ. Важното е, че той самият е приемал работата си съвсем сериозно. И това си личи. Така онази книга, оставена от изчезналия ми баща, се оказа първата ми среща с цял свят, далеч надхвърлящ евтините филмови продукции, прожектирани в събота следобед или разказите за юноши на Карл Кармър и Рой Рокуел. Когато Лъвкрафт е пишел „Плъхове в стените“ и „Моделът на Пикман“, той не го е правел, за да си убива времето или да припечели някой долар. Пишел е всичко с нужната сериозност и мисля, че тъкмо на това реагира моят вътрешен компас.