Злокобен танц

Открай време съществува едно подразделение хорър автори (към което аз не принадлежа), които смятат, че най-доброто решение на горния проблем, е вратата да си остане затворена. Класическият пример тук — който дори включва съвсем конкретна врата — е екранизацията, направена от Робърт Уайз на романа на Шърли Джаксън „Свърталище на духове.“ Сюжетно книгата и филмът не се различават особено, но са много различни по своя тон, гледна точка и краен ефект. (Говорехме си за радиото, нали така? Е, рано или късно ще се върнем на тази тема.) По-късно ще се занимаем с великолепния роман на мис Джаксън, но нека засега разгледаме филма. Антрополог (Ричард Джонсън), чието хоби е издирването на призраци, кани трима души да прекарат с него лятото в печално известната Хил Хаус, където в миналото са се случили разнообразни неприятни случки и където от време на време е възможно да са били забелязвани призраци. В групата влизат две дами, които имат опит с този невидим свят (Джули Харис и Клер Блум) и безхаберният племенник на настоящия собственик на къщата (в ролята Ръс Тамблин, онзи танцуващ глупчо от филмовата версия на „Уестсайдска история“).

При пристигането им икономката, госпожа Дъдли, ги посреща със своето кратко, ясно и смразяващо слово: „Най-близките къщи са чак в града. Никой не доближава това място. Затова никой няма да ви чуе ако крещите. През нощта. В мрака.“

Разбира се, думите на госпожа Дъдли се потвърждават, и то съвсем скоро. Четиримата обитатели са подложени на поредица от все по-големи страхотии, докато накрая дори веселякът Люк заявява, че имотът, който така се е надявал да наследи, трябва да се изгори до основи, а земята да се посипе със сол.

За нашите цели най-интересното нещо в този филм е, че така и не виждаме що за чудо витае в къщата Хил Хаус. Там определено има нещо. Нещо държи ръката на ужасената Елинор през нощта — тя си мисли, че е била Тео, но на следващия ден открива, че тя дори не е била близо до нея. Нещо гръмовно блъска по вратата. И съвсем в тон с това, което обсъждаме, нещо кара вратата да се издуе гротескно навътре докато заприлича на вдлъбнат балон. Тази гледка е толкова необичайна, че умът я възприема като страховита. Както би казал Нолън, нещо драска по вратата. В действителност, ако се абстрахираме от чудесната актьорска игра и режисура и от великолепната черно-бяла картина на Дейвид Болтън, тази продукция на Уайз е един от много малкото съществуващи радио хорър филми. Нещо драска по онази великолепно украсена, резбована врата… но Уайз решава никога да не я отвори.

Лъвкрафт би отворил вратата… но съвсем малко. Ето финалната записка в дневника на Робърт Блейк от разказа „Обитател на мрака“, посветен на Робърт Блох: